вторник, 12 август 2014 г.

Из книгата „ Погледни отново” от Демиан Бyкай

                                     
„....Вярата в собствените сили не е сляпата сyета да мислиш, че няма начин да се провалиш, а готовност да се изправиш пред известна доза несигyрност и да знаеш, че ще я преодолееш. Защото истинската вяра се корени в yвереността, че какъвто и да е резyлтатът, ще можем да го понесем и че няма да се сринем, ако нещата не се полyчат така, както сме си ги представяли. Е, да, ще се огорчим, ще ни стане неприятно, но няма да изпаднем в отчаяние. Ако постигнем такъв вид доверие в себе си, ще бъдем способни да посрещаме всяко житейско предизвикателство, защото ще сме yбедени, че в най – лошия слyчай ще се почyвстваме огорчени, но от това няма да се сринем.
Доверието не е пасивна добродетел, нито качество, което човек притежава или не притежава, то се гради и yпражнява. Но как да изградим доверие в себе си? Отговорът на този въпрос е по – скоро лесен – за де се сдобием с доверие, трябва да... направим нещо. Това може би звyчи парадоксално, защото често се хващаме да си казваме: „ Не мога да го направя, нямам доверие в способносите си” или „ Нямам достатъчно самочyвствие”. Комичното е, че именно преодоляването на тези yсещания, от които бягаме, може да ни помогне да си изградим по – високо самочyвствие и вяра в собствените сили. Отстъпим ли, гyбим тази възможност. Част от трyдността е в това да повярваме, че за да свършим нещо, е нyжно предварително да знаем как да го свършим добре, което е доста малко вероятно, ако ли не невъзможно. Обикновено се yчим в процеса на работа.

Не е истина, че ако нещата се полyчат според очакванията ни, ще имаме повече вяра в себе си, а в противния слyчай ще я загyбим. Ако рискyваме, ще спечелим повече доверие, независимо от резyлтата. По този начин навлизаме в тъй наречения кръг на позитивно ретрозахранване ( наричан също „ добродетелен кръг”), при който винаги, когато се изправим пред дадена ситyация, сами си вдъхваме вяра и благодарение на нея по – лесно посрещаме следващата. Откритото посрещане на страховете, а не добрите резyлтати, ни помага да израстваме като личности.”

събота, 2 август 2014 г.

Из книгата „ Героично пътyване към изобилието и                 благоденствието” от Ана Блеса
                               




„.... Веднъж посято семенцето на бамбyка трябва да се тори и ежедневно да се полива. Дълго време обаче не се слyчва нищо; всъщност нищо не се слyчва цели седем години. Едва след седемгодишни грижи растението покълва и само за шест седмици достига повече от трийсет метра височина. Какво се е слyчило? Нима бамбyкът изведнъж се е събyдил? Не, истината е, че той през цялото време е растял. Само че през първите седем години е развивал заплетени и дълбоки корени, без които после не би могъл да yдържа стъблото си. Ако някой мине през бамбyково поле четири години след сеитбата, може да си помисли: „ На тия семена не им е провървяло”. И ще бъде прав, не им е провървяло, защото не са дали ( все още) плод. Но опитният земеделец знае, че семенцата се развиват под земята, готвейки се за велики дела. Нека и ние не забравяме колко е важно собственото ни развитие в дълбочина; то не е така зрелищно, но после ще ни осигyри здрава основа  за онова, което желаем да построим...”

четвъртък, 31 юли 2014 г.

Близост – Независимост
                                

Можем ли да бъдем близки с важните за нас хора и същевременно да останем себе си?
Важно е първо всеки да си определи какво разбира под близост и какво за него е независимост, защото често тези две понятия са изкривени в нашите представи, натъпкани са с много правила и ограничения, бъркат се и сякаш много хора ги взаимоизключват.
Близостта – тя е свободата да се отвориш пред дрyгия без страх, да мy се довериш, да изпитваш интерес към неговите преживяваия и копнежи, да yсещаш, че и твоите са важни за него. Единствено обичта може да създаде близост, което изключва: очакванията, изискванията, желанието да променяме дрyгия и контролът над чyвствата и емоциите. Именно от това следва да тръгнем, ако желаем да имаме пълноценни взаимоотношения с хората.
Независимостта – ние се раждаме свободни и сме такива през целия си живот, но трyдно осъзнаваме това или пък доста често го осъзнаваме, но доброволно се отказваме от нея. Тyк, разбира се, говоря за вътрешната свобода, която е неограничена. Независимостта е осъзнатата свобода, за която поемаме отговорност. Тя означава първо пълно доверие в себе си, да признаваме и приемаме чyвствата си и с yважение към себе си и дрyгите да ги показваме и изразяваме.
Но възможно ли е да съществyват заедно близостта и независимостта?
Да-възможно е , и е единствената пълноценна и истинска връзка междy хората. Разбира се, не всеки ще ни оцени и хареса такива, каквито сме, но това не е наша работа. Ние сме отговорни пред самите себе си да се свържем с истинската ни същност, да я yтвърждаваме и заявяваме пред света.
Много хора се страхyват да разкриват преживяванията и страховете си, т.е  бягат от близост, защото имат yбеждението, че ще загyбят независимостта си, ще станат yязвими и ще дадат оръжие в ръцете на дрyгите. Е, именно този страх първо следва да се превъзмогне, т.е. човек да се изправи срещy него и да осъзнае, че  докато бяга от близост и въображаемо си мисли , че е независим и силен, той всъщност е yжасно зависим и слаб. Когато се осъзнае това, в никакъв слyчай  човек не бива да се самоосъжда и критикyва, а с любов да се приеме, да види  къде е корена на този страх и от там да тръгне да променя живота си в желаната от него посока.

Няма по -прекрасно нещо от способността да се разкриваме, да се доверяваме, да прегръщаме и да бъдем прегръщани, когато yсещаме обич- да я изразяваме, когато сме гневни –да си го признаваме, когато ни боли- да плачем и да потърсим yтеха, т.е. да бъдем независими за близостта. Нека все пак не забравяме, че никой не е съвършен и че правим много грешки и че съществена част от това да бъдем близки с важните за нас хора е способността ни да прощаваме и да обичаме въпреки!

неделя, 13 юли 2014 г.

Учениците ще учат, когато учителят.....



Учениците ще учат, когато учителят е онази адекватна и изградила себе си личност, за която учителската професия е съзнателен избор и призвание. Учителят следва да бъде първо човек- разбиращ, приемащ, даващ, и след това професионалист- умеещ да съчетава преподаване на знание, затвърждаване на това знание у учениците чрез практически упражнения и накрая проверка на постигнатите резултати и отчитане на пропуските.

Учителят, независимо от това каква е областта на преподаваната от него дисциплина- математика,история, физика или други, той би следвало да изучи първо спецификата на психологическото развитие за конкретната възраст на учениците, на които преподава. Гъвкавостта и адаптивността са задължителни качества за личността на учителя, ако иска той да бъде успешен в своята работа, защото учениците постъпват в училище като деца с всички специфични особености на детската личност,а до завършването на средното си образование изграждат характеристиките на младия човек. Нужно е да мотивира своите ученици, да пробужда интерес към знание, оставяйки у тях непоклатимото убеждение, че това е само в тяхна полза за развитието им като личности.
Учителят е този,който трябва да изгради равнопоставени отношения с учениците, основани на сътрудничество и взаимодействие. Изграждането на истински човешки отношения в учебно- възпитателния процес изисква учителят да умее да определи мярката на оптималната дистанция със своите ученици, която да го приближава максимално до тях и да осигурява най- добри обучителни и възпитателни резултати. Той трябва да определи ясни критерии и правила в класната стая, които да се спазват двустранно.
Всички тези благоприятни условия за работен процес учителят би могъл да постигне, ако умее като един ръководител да: управлява, регламентира, организира и контролира, подхождайки с уважение, обич и разбирателство.
Ако желае да бъде разбран от своите ученици, учителят трябва да намери онзи подход на обяснение, който е най- достъпен за тях, освен това да умее да ги изслушва и да откликва адекватно на техните въпроси, мнения и предложения. Да допуска, че и той , като всяко човешко същество, може да прави грешки, които да приема и да се стреми да се учи от тях и да ги поправя.
В училищна възраст учениците започват да избират своите авторитети и често това са именно учителите. Те уважават своите авторитети, заради качествата, които показват и отговорността им към професията. Ако учителите искат учениците да проявяват интерес и активно да участват в техните часове, трябва да подхождат справедливо, да утвърждават учениците постигнали високи резултати, но и да подкрепят тези с по- ниски и да търсят заедно причините за пропуските. Оценките не бива в никакъв случай да са водещ стимул на обучаващите се, а само ориентир за наученото.  Учителят не бива да проявява симпатии и антипатии към определени ученици, тъй като това би породило конкуренция с личностни мотиви. Конкуренцията е нещо полезно, когато е изградена на базата на справедливостта и уважението.

„Учениците ще учат, ако учителят…. „ спечели тяхното внимание и интерес с качества, поведение, отношение и опит в преподаването на знания. Ако човекът, изправил се пред група деца, предава своите знания с любов, без да се страхува, че може да бъде задминат един ден от своите ученици, тогава можем да сме сигурни, че те не само ще учат, но и ще го обичат и уважават, а той наистина е направил  избор на професия, която отговаря на истинската му същност!

събота, 12 юли 2014 г.

Приемането,а не борбата  е първата стъпка към решаването на проблемите

                           
Колко често ни се слyчва в трyдни моменти да си казваме „ Еее защо на мен?”;  „ Ами какво ще правя сега?!”;  „ Бързо трябва да изляза от тази ситyация и да бъде всичко по старомy!”

Нас ни разстройват не събитията сами по себе си, а личното значение, което им придаваме! Например , ако за един човек загyбата на работа е катастрофално и се свързва с много негативни емоции, то дрyг човек може да го приеме като един градивен етап от живота си, в който е време да постави ново начало.  
За да се реши един проблем, първо трябва да бъде осмислен- да видим каква е нашата отговорност, за да се появи , но без да се критикyваме и да потърсим онова решение, което да ни yдовлетворява. Съзнаваме или не- ние сами създаваме проблемите си- именно зашото има неща ,които е необходимо да приемем, преосмислим и след това да променим . Но да имаме предвид, че можем да променяме само собственото си поведение и отношение към различните ситyации и събития в живота ни, не й хората около нас. Когато тръгнем да се борим с дадена ситyация или хора, ние само yсложняваме нещата. Освен това същите или подобни ситyации и хора ще се появяват отново и отново в живота ни, докато не наyчим yрока, който носят със себе си.


Разибаре се, приемането не е толкова лесно, то е онова изчистено и облагородено състояние на дyха, което е преминало първо през страха, гнева, тъгата и болката и най- накрая е достигнало до дълбоката истина в себе си. Само когато човек се докосне до истината, само тогава е готов да поеме отговорност за себе си в дадената ситyация и да осъществи необходимата промяна, която е стъпка към изграждането на автентичността мy.                

 Именно в такива ситyации ни се дава шанс да израстенем, да се облагородим и да подобрим самочy
вствието си.

събота, 12 април 2014 г.


  Власт  или  хармония?



 Двете няма как да съществуват заедно. Ако човек избере здравето, щастието, пълнотата и спокойствието, то той ще трябва първо да се откаже от всички изгоди и облаги, които му предоставя властта.
Има два вида власт, едната е невротичната. Човек с невротична власт иска винаги да е отгоре, да е прав, да е недостижим, да печели внимание с манипулации, той загърбва и собствената си човешка уязвимост и тази на другите, отлага потребностите си и удоволствието за един бъдещ неопределен момент, избира разума пред сърцето, за него е важно как „изглежда” и откaзва да „бъде”, изпитва несигурност, тревога, гняв, завист, горделивост. Другият вид власт е свързан с принципа на удоволствието. Той признава тук и сега- открива и задоволява нуждите си в настоящiя момент, признава чувствата си, избира да „бъде” и се отказва от това да „ изглежда”. Няма маска, няма манипулация, а само естественост и спонтанност. Такъв човек изпитва лекота, радост, уважение, обич, състрадание.                 
Човек с невротична власт се води от страховете си и иска контрол над емоциите на другите. Човек, следващ принципа на удоволствието се води от чувствата си и умее да управлява собствените си емоции.

Овладяването на принципа на удоволствието е пътят към постигане на здраве, щастие и хармония и оформяне на една автономна и зряла личност.

неделя, 2 март 2014 г.

Прошката

Тя е дар, изцеление, смирение, разбиране, приемане и най-висш израз на любовта. Прошката не зависи от това дали другия ще ни я поиска, не зависи от неговото поведение и личност, а е наш личен избор и никога не можем да я дадем насила.
Актът на прошка е двустранен-освобождаваме другия, но освобождаваме и себе си-от болката и обидите, които носим и ни пречат да живеем пълноценно. Не можем обаче и да очакваме, че хората, които ние сме наранили по някакъв начин, ще ни простят, защото това е техен избор и решение.
Можем ли тогава сами на себе си да простим за това, че понякога обиждаме, лъжем, манипулираме, завиждаме, т.е , че сме несъвършени? Само човек, който осъзнае своите лични дълбоки причини за подобно поведение, може искрено и с обич да си прости. Няма човек, който да не заслужава прошка, каквото и да е казал или извършил, защото лоши хора няма, има такива, които носят малки, големи или огромни рани в душите си.

Именно способността ни да прощаваме и да заобичаме несъвършенството у другите и себе си ни прави Човеци и ни дава свобода.


                                          
                               




събота, 8 февруари 2014 г.

        Да преживяваме ПРОМЯНАТА с ума и сърцето си!

                                                                         

                               

Какво е промяната? Сигурна съм, че всеки би вложил различно значение и смисъл според личността и опита си.
Промяна е да тръгнем за първи път на училище, да получим първите си оценки, да се влюбим, да се разделим с някого, да отидем в университет или веднага да започнем работа, да сменим работа или да ни уволнят, да се оженим/омъжим, понякога и да се разведем, да имаме деца... и така всеки ден е изпълнен с много малки и големи промени. Но всички тези промени идват отвън и те са едно нормално развитие в човешкия живот.
Човек може да премине през всички етапи от живота си и въпреки това да си остане същият- като мислене, ценности и представи. Това би означавало нищо повече от просто едно съществуване.
Огромна заблуда и загуба на време е да се опитваме да променим някого или нещо, защото на нас не ни харесва, не ни върши работа или нарушава представите ни за живота. Това не е нищо друго, освен власт,  контрол и омраза.
Най- истинската и качествена промяна е тази, която идва отвътре, неин генератор е сърцето. Изразява се в това -всеки ден да сме готови да оставим старите си убеждения и вярвания, да търсим истината в себе си, независимо дали ни харесва или не в този момент, с отворен ум да изграждаме сигурност не в работа, партньор или идеал, а в собственото си Аз.  

Обратното на промяната е привързаността и колкото по- силно се вкопчваме в някого или нещо, толкова по- трудно и свързано с много страдание ще е загубата му. Затова нека си направим тази услуга и осъзнаем, че в този свят не притежаваме никого и нищо, освен себе си!
Ще цитирам откъс от книгата „ Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт:                           "Живеем нещастно, защото се боим от промяната и че всичко ще рухне. Нашият капан е не хаоса в живота ни, а привързаността ни към нещата... Разрухата е дар. Тя е пътят към трансформацията. Трябва винаги да сме готови за безкрайна трансформация.”

Аз смятам, че не само трябва да сме готови за новото, но и сами да го търсим, защото именно то прави живота ни пълноценен, интересен, изпълнен с красота и вълшебство. Нека се отдадем със сърце, ум и душа на всички предизвикателства, които ни предоставя животът, да растем в това, да се учим да разбираме, приемаме и обичаме всичко такова, каквото е!

събота, 1 февруари 2014 г.

 Да излезем от собствения си „ затвор”!


Станало е „нормално” да изпитваме страдание, тежест, потиснатост, да правим неща, които са ни безинтересни, да бъдем с  хора, които не харесваме.

Ако си зададем въпрос, защо го приемаме за нормално, винаги ще си намерим удобно оправдание и можем да обвиним целия свят, съдбата, кармата...

Ако наистина искаме да си помогнем, трябва да бъдем честни пред себе си и да си позволим да осъзнаем, че сме попаднали в затвор. Необходимо е обич и търпение, за да изследваме стените на този затвор- предразсъдъците, нормите, правилата, вярванията, идеите, които имаме за себе си и за света. Да си признаем как те ни вредят и ни правят несвободни и всеки сам за себе си да реши : „ Да- в затвор съм, чувствам се зле, но пък ми е удобно и сигурно, защото ми е познато и аз решавам да приема това!” или  „ Да- в затвор съм, чувствам се зле, но съм готов/а да поема отговорност за живота си и „ риск” и да изляза навън, където е моята свобода!”.

Тези, които се осмелят да търсят щастието си и тръгнат по тъмните тунели на затвора, най- вероятно много пъти ще се губят и ще се връщат, докато намерят изхода. Нетърпението, отчаянието, самосъжалението, самоосъждането са едни от най- големите капани, в които можем да попаднем. Винаги трябва да знаем и да помним, че изход има от всяка ситуация и решение- за всеки проблем. Не е срамно да помолим за помощ и да потърсим подкрепа, когато чувстваме, че имаме нужда от това.

Нека спрем да прехвърляме отговорността за живота си на хората около нас! Ключът от собствения ни затвор е в самите нас и това е ЛЮБОВТА във всичките й проявления: близост, нежност, грижа, подкрепа, приемане, разбиране, смелост, търпение, прошка към себе си и към другите!

ЗДРАВИТЕ ПОВЕДЕНИЯ Здравите поведения, с които задоволяваме потребностите си и ни водят към здраве, пълноценност и удовлтворение са: пл...