Да излезем от собствения си „ затвор”!
Станало е „нормално” да изпитваме страдание, тежест, потиснатост, да правим неща, които са ни безинтересни, да бъдем с хора, които не харесваме.
Станало е „нормално” да изпитваме страдание, тежест, потиснатост, да правим неща, които са ни безинтересни, да бъдем с хора, които не харесваме.
Ако си зададем въпрос, защо го приемаме за нормално, винаги ще си намерим удобно оправдание и можем да обвиним целия свят, съдбата, кармата...
Ако наистина искаме да си помогнем, трябва да бъдем
честни пред себе си и да си позволим да осъзнаем, че сме попаднали в затвор.
Необходимо е обич и търпение, за да изследваме стените на този затвор-
предразсъдъците, нормите, правилата, вярванията, идеите, които имаме за себе си
и за света. Да си признаем как те ни вредят и ни правят несвободни и всеки сам
за себе си да реши : „ Да- в затвор съм, чувствам се зле, но пък ми е удобно и
сигурно, защото ми е познато и аз решавам да приема това!” или „ Да- в затвор съм, чувствам се зле, но съм
готов/а да поема отговорност за живота си и „ риск” и да изляза навън, където е
моята свобода!”.
Тези, които се осмелят да търсят щастието си и
тръгнат по тъмните тунели на затвора, най- вероятно много пъти ще се губят и ще
се връщат, докато намерят изхода. Нетърпението, отчаянието, самосъжалението,
самоосъждането са едни от най- големите капани, в които можем да попаднем.
Винаги трябва да знаем и да помним, че изход има от всяка ситуация и решение-
за всеки проблем. Не е срамно да помолим за помощ и да потърсим подкрепа,
когато чувстваме, че имаме нужда от това.
Нека спрем да прехвърляме отговорността за живота си
на хората около нас! Ключът от собствения ни затвор е в самите нас и това е
ЛЮБОВТА във всичките й проявления: близост, нежност, грижа, подкрепа, приемане,
разбиране, смелост, търпение, прошка към себе си и към другите!