неделя, 20 декември 2015 г.

     Обичаме по задължение или по избор ?!



Наближават Коледните празници - символ на обичта, топлината, принадлежността, щедростта, на отворените сърца. Време, в което се замисляме за смисъла на живота, за ценностите ни, за това колко удовлетворяващи са взаимоотношенията със значимите за нас хора и най – вече колко пълноценна и топла е връзката ни с нас самите.  За съжаление обаче тези празници са натоварени с много илюзии, очаквания, изисквания, предразсъдъци и за много хора се превръщат в истинско мъчение, в много „трябва”, задължения и тревожност.
Виждам как хората купуват подаръци изнервени, премятат списъци и си крещят един на друг. Оказва се, че и много хора теглят кредит, за да могат да посрещнат празниците – да натрупат масите и да вземат подаръци за всички.  Прави се всичко в името на празника, да се отговори на всички изисквания ( чии ли?!) и стандарти за „перфектния” ден, но къде ли отиват хората и човешкото?!  А усмивката – и тя се оказва задължителна, трябва да се покаже и определена емоция, независимо как се чувства човекът! Коледата се е превърнала в деня на ИЗГЛЕЖДАНЕТО и МАСКИТЕ, а не в ден на БЪДЕНЕТО и ЧОВЕШКОТО, ден в който сякаш обичта е ЗАДЪЛЖИТЕЛНА,  а не СПОНТАННА и ИЗБРАНА, както и в ден на подмолното ИЗИСКВАНЕ, а не на истинското ДАВАНЕ, в ден на ИНФАНТИЛНОТО, а не на ЗРЕЛОСТТА.
Дали ако обичаме, даваме и се сещаме за истински значимите неща в живота ВСЕКИ ДЕН, ще придаваме и толкова голям смисъл на тези 2 – 3 дни в годината?! Дали в тези дни не се изправяме всички пред съвестта си, че не живеем пълнокръвно, смислено, в сътрудничество и обич с другите?!
Празниците са дните, които вадят на повърхността всички вътрешни конфликти – БЛИЗОСТ – НЕЗАВИСИМОСТ;  ВЗЕМАНЕ – ДАВАНЕ;  ИЗГЛЕЖДАНЕ – АВТЕНТИЧНОСТ;  САМОТА – ПРИНАДЛЕЖНОСТ;  Това са конфликти, върху които си струва всеки човек да се замисли, до колко ги има в него и дали е готов да ги разреши, иначе винаги ще излизат на повърхността под една или друга форма.
За мен тези празници са именно времето( разбира се не единственото), в което да се замисля за качеството и чистотата на любовта, която изпитвам към другите и до колко я проявявам. Не любовта само към близките ми хора, а към всички, защото това е любовта към мен самата, моето здраве , щастие и спокойствие. Време - да помисля кои са онези неща, които изпълват живота ми със смисъл и радост,  защото те ме правят личност. Време - да си призная, че греша и не винаги аз съм права и че това може само да ме сближи повече с  другите и със самата мен. Време – да преосмисля и да реша кое да изхвърля от живота си, къде да насоча вниманието си, т.е как да използвам енергията си в моя полза, а не да я пилея. Време – да осъзная преходността и колко бързо тече времето, така че да се забавя за важните неща и да се забързам за маловажните. Време – в което си давам сметка колко съм научила и колко още имам да уча, да се сетя коя съм била преди година, коя съм сега и накъде искам да продължа.

Смятам, че чудото и вълшебството на Коледата може да се преживее само през зрялата любов, и то не само на определени дати, а винаги когато обичаме ЧИСТО.

понеделник, 24 август 2015 г.

Травми, типове характер, връзка с психичното и физическото ни здраве.

Раждаме се напълно свободни, способни да изпитваме радост без външни причини, с голям потенциал за развитие. До 7 – годишна възраст децата преминават през пет фази на развитие, фази, в които следва да усвоят и петте движения, с които да задоволяват потребностите си и така да запазят психическото и физическото си здраве. Харесвам на Валдо Бернаскони наименованията на фазите на развитие, съответните основни потребности на детето в тях и движенията за задоволяване:
-         Нарцистична – основната потребност е от сигурност,стабилност, безопасност тук се усвоява движението планиране;
-         Сензорна – потребност от храна, докосване, топлина и любов. Движението е първично доверие;
-         Фаза на Аза – потребност да заяви и отстои себе си, моделът е здрава агресия;
-         Фаза на Съперничество – потребност да намери мястото си в света на възрастните – принадлежност и утвърждаване, заучава се движението съблазняване;
-         Сексуална фаза – потребност от отпускане, да се остави на импулсите си,  движението е проверка на реалността;
Ако детето мине успешно през всичките фази, то то ще расте здраво и щастливо, любопитно към света, ще пробва силите си без страх от грешки. Ако обаче родителите не са адекватни, не познават добре собствените си потребности и чувства, не умеят да се обичат и да се грижат за себе си, то те със сигурност няма да могат да са сетивни към вътрешния живот на детето си и е твърде възможно да му нанесат травми. В зависимост в коя от фазите детето е травмирано най – силно, там се блокира енергията и то остава фиксирано в съответното движение. Ако травмата е в първата фаза, детото остава фиксирано в планирането, в зряла възраст ще живее предимно във фантазиите си и ще му е изключително трудно да се задвижи към другите. Така се формира шизоидният характер. Ако травмата е в сензорната фаза – детето остава фиксирано в първичното доверие, т.е става му невъзможно да се подчини на потребностите си и да ги задоволи – формира се оралният характер. В третата фаза – детето започва да казва „Не”, да се противопоставя и да заявява желанията си и себе си. Ако обаче родителите са строги или свръх протективни, те ще подтиснат волята на детето и то ще остане фиксирано в движението на здравата агресия. Агресията в зряла възраст ще се проявява в садо и мазо – т.е формира се садо – мазо характерът. В четвъртата фаза  - тук детето може да остане фиксирано в движението съблазняване, т.е  то все ще е ориентирано към другите, за да получи обич и утвърждаване. Ще се радва на силата си и възхищението на околните, но ще си забрани да бъде уязвимо и по човешки слабо – това е психопатният характер. В сексуалната фаза – това е фазата, в която детето открива удоволствието от докосването на половите си органи. Ако родителите реагират осъдително, то ще реши, че това е нещо пошло и мръсно. Това е и фазата на правилата и нормите наложени отвън,  детето започва да ги преживява като част от себе си и да изпитва вина при тяхното неспазване. Детето остава фиксирано в движението проверка на реалността, казва Не на удоволствието и Да на правилата, за да оцелее – формира се ригиден характер.
Така всеки от нас притежава определен характер, можем да имаме следи от травми в няколко от фазите или от всички, но имаме една основна, която определя характерa ни. От гледна точка на Холистичната психотерапия, характерът на човек има и предимства и недостатъци, няма лош характер. Ако обаче не си го познаваме добре, то той предимно ще ни пречи на нормалното функциониране. Ако започнем да се наблюдаваме и анализираме продължително време, ние ще си го осъзнаем и ще можем да го управляваме, така че да не ни пречи, а да стане наш съюзник.

Характерът е и нашата защита, с него ние се пазим да не преживеем отново нанесените ни травми, в резултат на които сме си забранили проявяването на някои чувства и задоволяването на потребностите ни. Ние ги потискаме или  дори изтласкваме в подсъзнанието си, опитваме се да ги забравим, да се направим, че не съществуват. Тук започва вътрешният ни конфликт, защото това, че ние не искаме да видим и признаем нещо, съвсем не означава, че то не съществува. Така ставаме нецялостни, защото, когато някой аспект от личността ни е подтиснат, страда цялата ни личност.Започваме да проявяваме изтласканите чувства и потребности по изкривен начин и да манипулираме околните, губим контрол над емоциите си, започва да става все по – трудно да разберем себе си. Този вътрешен конфликт  в някакъв момент избива или в психично разстройство или в заболяване на тялото, защото задръстената енергия търси своето проявление. Но това е и моментът, в който можем да направим изборът – да продължим да куцукаме на патерици в живота – чрез лекарства и манипулации към околните ( но до кога ли?)  или да пуснем болките си от нанесените ни травми и да започнем да проявяваме чувствата си, да признаем човешката си природа.

четвъртък, 20 август 2015 г.

Способността да „пускаме” ни дава лекота и свобода

Много хора имат склонност да трупат нездравословни идеи, мисли, да се връщат често към миналото си, обграждат се с много хора, които дори не харесват. Те поддържат илюзията, че така черпят сигурност и стабилност. Но каква ли сигурност може да има, когато всеки момент човекът, в който са се вкопчили, може да си отиде по една или друга причина, или някой да разбие на пух и прах идеите и предразсъдъците, зад които се крият?! Всъщност, зад склонността да сграбчваме и да трупаме, стои страхът да пускаме, да оставяме нещата да бъдат такива каквито са, без да контролираме. Това означава да признаем, че не всичко зависи от нас, че хората около нас имат собствена воля и право на избор и решения, че животът е пъстър и променлив, че всичко е преходно. Човек трябва добре да познава границите си, т.е. кои са нещата, които са в негов контрол и може да промени и върху кои няма контрол и зависят от волята на другите и естествените законите на природата. Така той ще знае кога е здравословно за него да „ пуска”, да оставя нещата просто да се случват и кога да се бори и да си вземе това, което желае.  „Пускането” е както смирение ( не примирение), така и обновление на душата. То е да оставиш старото, за да отвориш врати на новото. Както почистването на дома и изхвърлянето на стари или нови, но непотребни вещи, отваря пространство и го освежава, така и вътрешният ни свят има нужда да се почиства и подрежда често. Пускането е и отказ от това да имаме очаквания към другите и света, че ще постъпват с нас точно както ни се иска, че винаги всичко ще е справедливо. Пускането е и признание, че не сме велики и всемогъщи, а човеци. Душите ни не ги интересува колко сме важни, как изглеждаме, върху колко хора имаме влияние, какво притежаваме, душите ни искат красиви преживявания, свобода, лекота, споделеност. И всъщност колкото повече оставяме ненужното да си тръгне от нас, толкова по - сигурни и стабилни ще се чувстваме. Човек, който се е отказал да задържа, това или този, който иска да си тръгне от него, преживява по – леко разделите, обича повече и няма ирационални страхове. 

вторник, 14 април 2015 г.

Паническо разстройство ( ПР)


Паническото разстройство е станало доста срещано „заболяване” и то предимно сред жените. Симптомите се изразяват в пристъпи  на паника, наречени панически атаки. По време на атаките тревожността е много силна. Има телесни прояви на треперене, силно сърцебиене, потене, задушаване, изтръпване и други. Съпроводени са много често със страх от смърт, страх от полудяване и от загуба на контрол. Траят максимум до 20 минути, време през което се изразходва голямо количество адреналин, след което настъпва умора. Страдащите от паническо разстройство избягват места и ситуации, които считат за потенциално опасни за появата на нови атаки. Обикновено получаването на първата такава атака е свързано с драматично събитие – загуба на близък, раздяла с партньор или заплаха за раздяла.
Както писах по – горе, това е само на повърхността, това е което вижда засегнатият и хората около него. Може още много да се напише за проявленията, честотата и симптомите, но смятам че вече има премного подобна информация, а и който страда от паническо разстройство, добре е запознат какви са симптомите. Сложих в кавички, че ПР е заболяване, защото то не е. Затова и смятам, че пиенето на антидепресанти и други лекарства само заглушава проблема, но в никакъв случай не го решава, но всеки сам си решава как ще се справя в живота  - дали ще върви на собствените си крака или ще ползва патерици.
Какво представлява наистина ПР?
Най – дълбокият страх, който седи отдолу и който е силно подтиснат е страхът от изоставяне. Страхът от изоставяне е свързан с мисълта – няма кой да се грижи за мен. Тази мисъл се свързва с усещания за самотност, студенина, враждебност. Тези усещания, мисли и емоции се зараждат още в много ранното детство. Зараждат се в сензорната фаза (от 4 месеца – до 1 година на бебето). Бебенцето има потребност от физически контакт с майката – да бъде гушкано, милвано, успокоявано – така то изгражда доверие в майката, а от там и към хората. Възприятието му за майката се превръща във възприятие за отношението на света към него. Ако майката е топла, мила, приемаща, откликваща, спокойна – можем да си представим колко щастливо и хармонично ще расте детето – пълно с любопитство и жажда за живот. Ако обаче майката е студена, отхвърляща, враждебна, неоткликваща – тогава светът за детето става едно опасно, несигурно и неприемащо го място, и как то да се довери?! И как това малко бебе изгубило доверието, че неговите нужди ще бъдат задоволени с топла грижа,  ще може един ден, в зряла възраст, адекватно да се справя само?! Ами как – със сигурност нездраво и недиректно. Един такъв начин ще са паническите атаки. Буквалният психологически превод на ПР е  - СТОЙ ДО МЕН! Т.е., аз не мога сам, слаб съм, имам нужда от теб, поеми ти мойта отговорност – това обикновено е завоалирано послание към някой от членовете на семейството или партньора. Тези хора са силно ЗАВИСИМИ от околните, те не смеят истински да се разкрият и доверят, защото ако го направят, означава отново да преживеят усещането за студенина и неприемане, което се е запечатало в тялото им. Но това е само в главата, защото тяхната субективна представа за света, не е самата действителност, а миналото си е минало. Страдащите от ПР следва да осъзнаят, че има и много топли, приемащи и състрадателни хора, че враждебния свят не е навън, а живее вътре в тях. Ще трябва отново да се научат да се доверят истински, да се справят сами с трудностите, да станат независими, да се научат да се отпускат и да си дават право на удоволствия. Тогава ще разберат, че животът може да бъде много по - красив и вълнуващ, а паническите атаки вече няма да са им нужни и ще спрат да си ги самопредизвикват.

Само когато човек истински се докосне до причината за собствения си проблем ( какъвто и да е той), само тогава може да го осъзнае и разреши – изисква се смелост, търпение и силно желание за по – добър и смислен живот. Най – хубавото е, че лекарствата за всичките ни болежки са в нас самите, само трябва да пожелаем да ги намерим.

събота, 31 януари 2015 г.


        УЯЗВИМОСТ



                                               



Искам да плача, но не защото не съм разбрана,
А да плача всеки път когато ме заболи.
Искам да приема и да лекyвам болката си със сълзи.
Искам да приема болката, защото тя ме прави човек.

Толкова е хубава уязвимостта,
тя дава ти yсещане, че си закрилян,
че дете си ти на таз земя.

Плачи и довери се и нивга сам не ще бъдеш ти!
Разкай се и към дргите тръгни, падни и помоли.
После може и пак да боли, но не се предавай ти,
а пак човешкото в себе си приеми,
на твоето сърце се довери!

                                              Каня ви на вашия път   Чувствата, да, има ги, да - създадени сме с тях, нооо от тук насетн...