Емоционалното изнyдване

Емоционален изнyдвач и емоционално изнyдван или с дрyги дyми – манипyлатор и манипyлиран, насилник и жертва – това са двете равнопоставени страни в едно нездраво взаимоотношение.

Емоционалното изнyдване или манипyлация е всяко недиректно поведение към някой, което слyжи за задоволяване на потребностите ни по начин, по който се избягва разкриването, yязвимостта, преживяването, даването. В основата мy стои недоверие към дрyгия, виждането мy като враг, затова и манипyлаторът тръгва с подмолни  „оръжия”. Манипyлациите могат да бъдат различни, един човек може да си слyжи с един – два механизма, а може и с всички възможни. От пасивно - агресивно мълчание  - с цел прикрито отхвърляне на дрyгия,  до вербални садистични нападки  - с цел да прехвърлят вината и отговорността за чyвствата и преживяванията върхy някой дрyг. Всеки емоционален изнyдвач по един инстиктивен начин yсеща и знае кои са yязвимите места на жертвата и именно тях използва за постигане на целта си. Ако жертвата не влиза в играта на насилника, той веднага ще използва дрyг механизъм. Ако е започнал с обвинение и то не среща слабо място y дрyгия, може да премине в манипyлативен плач, чието послание е – „Горкият/ та аз, колко страдам и съм неразбран/а и то по твоя вина, чyвствай се виновен и лош”. Ако човекът отсреща и на това yстои, може да последват обвинения в безчyвстеност, некомпетентност, тъпота.. и така репертоарът е дълъг. Този, който остане недокоснат от манипyлациите и асертивно отстои позицията си, или си тръгне с разбиране за една нездрава и безсмислена ситyация е здрав индивид и не може да бъде наречен жертва. Този обаче, който се хване в някоя от клопките на манипyлатора, е точно толкова отговорен за ситyацията, колко и първият. Това означава, че и той има проблем. Освен това, всяка  жертва в една ситyация е насилник в дрyга, както и всеки насилник е жертва в дрyга ситyация. И манипyлаторът и манипyлираният са страдащи и нещастни хора, защото с такъв тип взаимоотношения те взаимно се нараняват и е невъзможна истинска близост междy тях, а близостта със себе си и дрyгите е в основата на здравето и щастието ни.

Дрyга, много често използвана манипyлация, е ласкателството.  Механизмът мy е – да издигнем образа на дрyгия, да го накараме да се почyвства важен, но разликата с истинското yтвърждаване, където наистина сме докоснати от дрyгия и мy даваме на свой ред, е че ласкателството цели да вземе, т.е – „ Ще ти кажа колко си важен, но само защото искам нещо от теб и няма да ти го кажа молейки се, ами ще се опитам да те изиграя”.

Насилникът и жертвата – и двамата не yмеят пълноценно и самостоятелно да yправляват живота си, все са в очакване някой дрyг да се сети за тях, да им обърне внимание, да се погрижи за тях. И в този смисъл, всеки насилник, обвинявайки някой за собственото си състояние, е всъщност жертва. А всяка жертва, стояща и търпяща подобно поведение и трyпаща много гняв и скрито обвинение към насилника е също насилник. Иска ми се да yточня, че yпотребявам термините „насилник и жертва” в значението им на роли във взаимоотношение, защото всички сме напълно равностойни като човешки същества и ресyрси за справяне и всъщност е наш избор в каква позиция или роля ще се поставим спрямо дрyгите.

От къде идват тези нездрави, безсмислени и взаимоyнищожаващи ни поведения ли?  Отговорът е - от детството. Тогава, когато сме били искрени в потребностите си, разголвали сме се в чyвствата си пред значимите фигyри в живота ни ( На първо място – родителите, след това – братя, сестри, баби, дядовци, лели, yчители), но не сме срещнали разбиране и приемане, тогава сме и започнали да изграждаме и заyчаваме неискрените поведения, за да можем все пак по някакъв начин да продължим да съществyваме, да – да съществyваме, защото спирайки да се разкриваме, ние спираме да живеем. Освен това, за да се сетим да използваме конкретни механизми на манипyлация, ние сме ги видели от важните ни хора около нас, копирали сме ги. В този смисъл  - няма как психично здрави родители да отгледат манипyлативно дете и е невъзможно манипyлативни родители да отгледат психично здраво дете.

Стана ясно от къде идват механизмите на емоционалното изнyдване, но то не е наша съдба, а за съжаление често много хора се плъзват по мисълта  „Аз много съм страдал, родителите ми са били такива и са ме наyчили на това и ето, затова и аз съм такъв/такава”.

Задача на всеки от нас е да осъзнае в себе си насилствеността и жертвоготовността, т.е врага в себе си и да се раздели с него - и заради себе си и заради дрyгите, в името на здравето, спокойствието и yдовлетворението.

Силният човек

Истински силният човек приема и обича своята уязвимост и нуждата от близост с други човешки същества. Той си дава правото да бъде тъжен и да плаче, да бъде гневен и да се разкрещи, да бъде нежен и да се усмихне, да погали, да се радва. Силният човек се учи от всяка трудност и не се самосъжалява. Той е приел факта, че някога е бил силно наранен и никога не ще успее да промени това, но е направил избор да живее отново с отворено сърце. Той си дава правото да опитва, да греши, да пада и да става. Осъзнал е, че да се самоосъжда не е проява на висш морал, а съпротива да признае нуждата от промяна и вървенето към човечността. Силният, човек знае, че когато не е щастлив, значи не е във връзка с вътрешния си свят и че е време да се усамоти и да намери адекватен начин да я възстанови. Неговата сила е в обичта.

Да се сравняваме само със себе си

Едно от най – големите препятствия към успехите в живота ни, а и към щастието ни е, че сме зле научени да се сравняваме с другите, да се конкурираме и състезаваме. Това е заучен модел от детството, когато са ни сравнявали с други деца – и сякаш винаги другите са били : по – добри, по – умни, по – работливи, по – красиви, по – слушащи, по – обичащи, по... Много родители не утвърждават децата си, а изтъкват „недостатъци”.  Децата нямат недостатъци, защото всеки човек се ражда съвършен, просто обществото и неговите морализаторски „норми” деформират и определят едно поведение като добро, друго като лошо, едни качества се идеализират, други се подценяват. Родителите, които постоянно сравняват децата си с други – всъщност се опитват да компенсират собственото си чувство за малоценност, имат изискване и очакване към тях да станат това, което те са искали, но не са успели.  Затова много често се и казва и е истина, че родителите  „обичат”децата си предимно през егото . И когато тези малки душици не изпълняват този план, стават все „по – лоши”, „грозни”, „глупави”, „неспособни”, „мързеливи” в очите на родителите си.  Това нанася сериозни травми на психиката и изкривява мисленето. В зряла възраст това резултира в  явна или скрита враждебност към другите( омраза, завист, желание за надмощие), невяра в собствените способности, бягство от отговорност, липса на инициативност.

 В крайна сметка животът ни в един момент остава в нашите си ръце и ние можем да променим настоящето си, преосмисляйки нагласите и убежденията си.

 И защо наистина не е необходимо и дори вредно да се сравняваме с другите:

-         Защото всеки  е различен – с различно минало и преживявания, т. е няма еднаква основа, за да правим сравнение;

-         Защото никога не познаваме достатъчно добре другия, за да решаваме да го поставим по – горе или по – долу;

-         Защото сравняването поражда омраза и към себе си и към другите, пречи на обичта ни;

-         Защото така отричаме  човешкото, пречи на приемането на уязвимостта;

Защо да се сравняваме със себе си ( в минали, следващи и настоящи моменти)

-         Защото така растем, развиваме се, променяме се в полза на по – удовлетворителен, пълнокръвен и смислен живот;

-         Защото така утвърждаваме себе си като индивидуална личност;

-         Защото когато видим, че можем да правим неща, които преди са ни били трудни, трупаме вяра в собствените си сили и черпим вдъхновение за новите предизвикателства в живота;

-         Защото така ние опознаваме, заобичваме  и се съобразяваме със себе си. Можем обективно да видим другите и да се свържем истински с тях.

Да не се сравняваме с другите, не означава обаче да не наблюдаваме и да не си правим изводи. Ако приемем, че можем да се учим от другите, можем само да се обогатяваме. Ако нещо не ни харесва в някого – можем да проверим имаме ли го и в себе си и да решим как да го трансформираме в нещо позитивно. Ако пък нечие качество ни харесва, вместо да мразим и завиждаме на другия, можем да го развием и в себе си. Ние сами създаваме себе си, можем да се променяме и да бъдем това, което искаме.

Да не се сравняваме с другите е израз на обич към уникалността на всеки човек. Да се сравняваме със себе си е признание, че заслужаваме и търсим най – доброто.

     Обичаме по задължение или по избор ?!

Наближават Коледните празници - символ на обичта, топлината, принадлежността, щедростта, на отворените сърца. Време, в което се замисляме за смисъла на живота, за ценностите ни, за това колко удовлетворяващи са взаимоотношенията със значимите за нас хора и най – вече колко пълноценна и топла е връзката ни с нас самите.  За съжаление обаче тези празници са натоварени с много илюзии, очаквания, изисквания, предразсъдъци и за много хора се превръщат в истинско мъчение, в много „трябва”, задължения и тревожност.

Виждам как хората купуват подаръци изнервени, премятат списъци и си крещят един на друг. Оказва се, че и много хора теглят кредит, за да могат да посрещнат празниците – да натрупат масите и да вземат подаръци за всички.  Прави се всичко в името на празника, да се отговори на всички изисквания ( чии ли?!) и стандарти за „перфектния” ден, но къде ли отиват хората и човешкото?!  А усмивката – и тя се оказва задължителна, трябва да се покаже и определена емоция, независимо как се чувства човекът! Коледата се е превърнала в деня на ИЗГЛЕЖДАНЕТО и МАСКИТЕ, а не в ден на БЪДЕНЕТО и ЧОВЕШКОТО, ден в който сякаш обичта е ЗАДЪЛЖИТЕЛНА,  а не СПОНТАННА и ИЗБРАНА, както и в ден на подмолното ИЗИСКВАНЕ, а не на истинското ДАВАНЕ, в ден на ИНФАНТИЛНОТО, а не на ЗРЕЛОСТТА.

Дали ако обичаме, даваме и се сещаме за истински значимите неща в живота ВСЕКИ ДЕН, ще придаваме и толкова голям смисъл на тези 2 – 3 дни в годината?! Дали в тези дни не се изправяме всички пред съвестта си, че не живеем пълнокръвно, смислено, в сътрудничество и обич с другите?!

Празниците са дните, които вадят на повърхността всички вътрешни конфликти – БЛИЗОСТ – НЕЗАВИСИМОСТ;  ВЗЕМАНЕ – ДАВАНЕ;  ИЗГЛЕЖДАНЕ – АВТЕНТИЧНОСТ;  САМОТА – ПРИНАДЛЕЖНОСТ;  Това са конфликти, върху които си струва всеки човек да се замисли, до колко ги има в него и дали е готов да ги разреши, иначе винаги ще излизат на повърхността под една или друга форма.

За мен тези празници са именно времето( разбира се не единственото), в което да се замисля за качеството и чистотата на любовта, която изпитвам към другите и до колко я проявявам. Не любовта само към близките ми хора, а към всички, защото това е любовта към мен самата, моето здраве , щастие и спокойствие. Време - да помисля кои са онези неща, които изпълват живота ми със смисъл и радост,  защото те ме правят личност. Време - да си призная, че греша и не винаги аз съм права и че това може само да ме сближи повече с  другите и със самата мен. Време – да преосмисля и да реша кое да изхвърля от живота си, къде да насоча вниманието си, т.е как да използвам енергията си в моя полза, а не да я пилея. Време – да осъзная преходността и колко бързо тече времето, така че да се забавя за важните неща и да се забързам за маловажните. Време – в което си давам сметка колко съм научила и колко още имам да уча, да се сетя коя съм била преди година, коя съм сега и накъде искам да продължа.

Смятам, че чудото и вълшебството на Коледата може да се преживее само през зрялата любов, и то не само на определени дати, а винаги когато обичаме ЧИСТО.

Травми, типове характер, връзка с психичното и физическото ни здраве.

Раждаме се напълно свободни, способни да изпитваме радост без външни причини, с голям потенциал за развитие. До 7 – годишна възраст децата преминават през пет фази на развитие, фази, в които следва да усвоят и петте движения, с които да задоволяват потребностите си и така да запазят психическото и физическото си здраве. Харесвам на Валдо Бернаскони наименованията на фазите на развитие, съответните основни потребности на детето в тях и движенията за задоволяване:

-         Нарцистична – основната потребност е от сигурност,стабилност, безопасност тук се усвоява движението планиране;

-         Сензорна – потребност от храна, докосване, топлина и любов. Движението е първично доверие;

-         Фаза на Аза – потребност да заяви и отстои себе си, моделът е здрава агресия;

-         Фаза на Съперничество – потребност да намери мястото си в света на възрастните – принадлежност и утвърждаване, заучава се движението съблазняване;

-         Сексуална фаза – потребност от отпускане, да се остави на импулсите си,  движението е проверка на реалността;

Ако детето мине успешно през всичките фази, то то ще расте здраво и щастливо, любопитно към света, ще пробва силите си без страх от грешки. Ако обаче родителите не са адекватни, не познават добре собствените си потребности и чувства, не умеят да се обичат и да се грижат за себе си, то те със сигурност няма да могат да са сетивни към вътрешния живот на детето си и е твърде възможно да му нанесат травми. В зависимост в коя от фазите детето е травмирано най – силно, там се блокира енергията и то остава фиксирано в съответното движение. Ако травмата е в първата фаза, детото остава фиксирано в планирането, в зряла възраст ще живее предимно във фантазиите си и ще му е изключително трудно да се задвижи към другите. Така се формира шизоидният характер. Ако травмата е в сензорната фаза – детето остава фиксирано в първичното доверие, т.е става му невъзможно да се подчини на потребностите си и да ги задоволи – формира се оралният характер. В третата фаза – детето започва да казва „Не”, да се противопоставя и да заявява желанията си и себе си. Ако обаче родителите са строги или свръх протективни, те ще подтиснат волята на детето и то ще остане фиксирано в движението на здравата агресия. Агресията в зряла възраст ще се проявява в садо и мазо – т.е формира се садо – мазо характерът. В четвъртата фаза  - тук детето може да остане фиксирано в движението съблазняване, т.е  то все ще е ориентирано към другите, за да получи обич и утвърждаване. Ще се радва на силата си и възхищението на околните, но ще си забрани да бъде уязвимо и по човешки слабо – това е психопатният характер. В сексуалната фаза – това е фазата, в която детето открива удоволствието от докосването на половите си органи. Ако родителите реагират осъдително, то ще реши, че това е нещо пошло и мръсно. Това е и фазата на правилата и нормите наложени отвън,  детето започва да ги преживява като част от себе си и да изпитва вина при тяхното неспазване. Детето остава фиксирано в движението проверка на реалността, казва Не на удоволствието и Да на правилата, за да оцелее – формира се ригиден характер.

Така всеки от нас притежава определен характер, можем да имаме следи от травми в няколко от фазите или от всички, но имаме една основна, която определя характерa ни. От гледна точка на Холистичната психотерапия, характерът на човек има и предимства и недостатъци, няма лош характер. Ако обаче не си го познаваме добре, то той предимно ще ни пречи на нормалното функциониране. Ако започнем да се наблюдаваме и анализираме продължително време, ние ще си го осъзнаем и ще можем да го управляваме, така че да не ни пречи, а да стане наш съюзник.

Характерът е и нашата защита, с него ние се пазим да не преживеем отново нанесените ни травми, в резултат на които сме си забранили проявяването на някои чувства и задоволяването на потребностите ни. Ние ги потискаме или  дори изтласкваме в подсъзнанието си, опитваме се да ги забравим, да се направим, че не съществуват. Тук започва вътрешният ни конфликт, защото това, че ние не искаме да видим и признаем нещо, съвсем не означава, че то не съществува. Така ставаме нецялостни, защото, когато някой аспект от личността ни е подтиснат, страда цялата ни личност.Започваме да проявяваме изтласканите чувства и потребности по изкривен начин и да манипулираме околните, губим контрол над емоциите си, започва да става все по – трудно да разберем себе си. Този вътрешен конфликт  в някакъв момент избива или в психично разстройство или в заболяване на тялото, защото задръстената енергия търси своето проявление. Но това е и моментът, в който можем да направим изборът – да продължим да куцукаме на патерици в живота – чрез лекарства и манипулации към околните ( но до кога ли?)  или да пуснем болките си от нанесените ни травми и да започнем да проявяваме чувствата си, да признаем човешката си природа.

Способността да „пускаме” ни дава лекота и свобода

Много хора имат склонност да трупат нездравословни идеи, мисли, да се връщат често към миналото си, обграждат се с много хора, които дори не харесват. Те поддържат илюзията, че така черпят сигурност и стабилност. Но каква ли сигурност може да има, когато всеки момент човекът, в който са се вкопчили, може да си отиде по една или друга причина, или някой да разбие на пух и прах идеите и предразсъдъците, зад които се крият?! Всъщност, зад склонността да сграбчваме и да трупаме, стои страхът да пускаме, да оставяме нещата да бъдат такива каквито са, без да контролираме. Това означава да признаем, че не всичко зависи от нас, че хората около нас имат собствена воля и право на избор и решения, че животът е пъстър и променлив, че всичко е преходно. Човек трябва добре да познава границите си, т.е. кои са нещата, които са в негов контрол и може да промени и върху кои няма контрол и зависят от волята на другите и естествените законите на природата. Така той ще знае кога е здравословно за него да „ пуска”, да оставя нещата просто да се случват и кога да се бори и да си вземе това, което желае.  „Пускането” е както смирение ( не примирение), така и обновление на душата. То е да оставиш старото, за да отвориш врати на новото. Както почистването на дома и изхвърлянето на стари или нови, но непотребни вещи, отваря пространство и го освежава, така и вътрешният ни свят има нужда да се почиства и подрежда често. Пускането е и отказ от това да имаме очаквания към другите и света, че ще постъпват с нас точно както ни се иска, че винаги всичко ще е справедливо. Пускането е и признание, че не сме велики и всемогъщи, а човеци. Душите ни не ги интересува колко сме важни, как изглеждаме, върху колко хора имаме влияние, какво притежаваме, душите ни искат красиви преживявания, свобода, лекота, споделеност. И всъщност колкото повече оставяме ненужното да си тръгне от нас, толкова по - сигурни и стабилни ще се чувстваме. Човек, който се е отказал да задържа, това или този, който иска да си тръгне от него, преживява по – леко разделите, обича повече и няма ирационални страхове. 

Паническо разстройство ( ПР)

Паническото разстройство е станало доста срещано „заболяване” и то предимно сред жените. Симптомите се изразяват в пристъпи  на паника, наречени панически атаки. По време на атаките тревожността е много силна. Има телесни прояви на треперене, силно сърцебиене, потене, задушаване, изтръпване и други. Съпроводени са много често със страх от смърт, страх от полудяване и от загуба на контрол. Траят максимум до 20 минути, време през което се изразходва голямо количество адреналин, след което настъпва умора. Страдащите от паническо разстройство избягват места и ситуации, които считат за потенциално опасни за появата на нови атаки. Обикновено получаването на първата такава атака е свързано с драматично събитие – загуба на близък, раздяла с партньор или заплаха за раздяла.

Както писах по – горе, това е само на повърхността, това е което вижда засегнатият и хората около него. Може още много да се напише за проявленията, честотата и симптомите, но смятам че вече има премного подобна информация, а и който страда от паническо разстройство, добре е запознат какви са симптомите. Сложих в кавички, че ПР е заболяване, защото то не е. Затова и смятам, че пиенето на антидепресанти и други лекарства само заглушава проблема, но в никакъв случай не го решава, но всеки сам си решава как ще се справя в живота  - дали ще върви на собствените си крака или ще ползва патерици.

Какво представлява наистина ПР?

Най – дълбокият страх, който седи отдолу и който е силно подтиснат е страхът от изоставяне. Страхът от изоставяне е свързан с мисълта – няма кой да се грижи за мен. Тази мисъл се свързва с усещания за самотност, студенина, враждебност. Тези усещания, мисли и емоции се зараждат още в много ранното детство. Зараждат се в сензорната фаза (от 4 месеца – до 1 година на бебето). Бебенцето има потребност от физически контакт с майката – да бъде гушкано, милвано, успокоявано – така то изгражда доверие в майката, а от там и към хората. Възприятието му за майката се превръща във възприятие за отношението на света към него. Ако майката е топла, мила, приемаща, откликваща, спокойна – можем да си представим колко щастливо и хармонично ще расте детето – пълно с любопитство и жажда за живот. Ако обаче майката е студена, отхвърляща, враждебна, неоткликваща – тогава светът за детето става едно опасно, несигурно и неприемащо го място, и как то да се довери?! И как това малко бебе изгубило доверието, че неговите нужди ще бъдат задоволени с топла грижа,  ще може един ден, в зряла възраст, адекватно да се справя само?! Ами как – със сигурност нездраво и недиректно. Един такъв начин ще са паническите атаки. Буквалният психологически превод на ПР е  - СТОЙ ДО МЕН! Т.е., аз не мога сам, слаб съм, имам нужда от теб, поеми ти мойта отговорност – това обикновено е завоалирано послание към някой от членовете на семейството или партньора. Тези хора са силно ЗАВИСИМИ от околните, те не смеят истински да се разкрият и доверят, защото ако го направят, означава отново да преживеят усещането за студенина и неприемане, което се е запечатало в тялото им. Но това е само в главата, защото тяхната субективна представа за света, не е самата действителност, а миналото си е минало. Страдащите от ПР следва да осъзнаят, че има и много топли, приемащи и състрадателни хора, че враждебния свят не е навън, а живее вътре в тях. Ще трябва отново да се научат да се доверят истински, да се справят сами с трудностите, да станат независими, да се научат да се отпускат и да си дават право на удоволствия. Тогава ще разберат, че животът може да бъде много по - красив и вълнуващ, а паническите атаки вече няма да са им нужни и ще спрат да си ги самопредизвикват.

Само когато човек истински се докосне до причината за собствения си проблем ( какъвто и да е той), само тогава може да го осъзнае и разреши – изисква се смелост, търпение и силно желание за по – добър и смислен живот. Най – хубавото е, че лекарствата за всичките ни болежки са в нас самите, само трябва да пожелаем да ги намерим.