Женските сила и слабости през  XXI век

Статията е публикувана в мартенския брой на списание "Жената днес" 2025г!

Когато чух заглавието на темата, нещо в мен трепна, развълнува се, вдъхнови се, пожела да се покаже. Да, това е Тя, именно Жената в мен. Но Тя е в теб, вас и във всички жени. Тя е една и съща във всяка една от нас, независимо от националност, раса, век, статус. Тя ни е изначално и природно заложена.     Тя, Жената, е енергия – силна, величествена, Вселенска, първична, интуитивна, съзидателна и творческа, нежна, грижовна, даваща, приютяваща, подкрепяща и утвърждаваща Живота.

Жената е лечителка, вълшебница, билкарка. Може да лекува с думи, поглед, ръце, мека и топла енергия. Тя е палитра от цветове, живее всички стихии и умее да ги балансира. Познато й е всичко невидимо за очите. Тя най – добре познава живота и смъртта, свързана е с различни светове. Приема в себе си Живот от друг свят и го приютява в тялото си в плавния преход към този свят, който всички познаваме и е видим за очите ни. Тя учи малкото същество, говори му,  гали го,  храни го, обича го, подготвя го за промяната, давайки му сигурност и спокойствие, че е добре дошло тук.

Жената е съблазнителка, флиртуваща с финес, сексуална. Избира партньор, с който да създават, живеят, градят – с любов и в светлина. Балансира отдаването във връзката с Мъжа до себе си и запазването на своята независимот, лично пространство, интереси. Тя не е половинка, както и Мъжът  не е, цялостни и пълноценни са първо всеки за себе си, а влизайки във връзка – могат да споделят, градят, учат, да бъдат взаимни свидетели на живота си, да реализират пълноценно всичко заложено в женската и мъжката енергия като Жена пред Мъж и Мъж пред Жена. Връзката между тях е свещенна и може да променя, да води света към по ­– добро, по – светло, по – мирно и по – красиво място.

Жената – тя е сила - мека, нежна, топла, свързана с дълбоки истини. А какви са нейните сила и слабости ли ? За мен е много важно първо да обърна внимание на смисъла на думите Сила и Слабост, защото от опита ми, както с клиенти, така и с хора,  с които си общувам ежедневно, виждам колко погрешно се разбират, а всъщност от това възникват и много страдания.

Сила – да сме силни, означава да сме осъзнати, да познаваме себе си, ресурсите си, да имаме вътрешна стабилност, да сме свързани със собствените си истини, да познаваме и назоваваме чувствата и потребностите си, да поемаме отговорност за тях. Нужно е да знаем границите си и да ги зачитаме и уважаваме,  да сме отворени за учене, да сме адаптивни, да можем да се откриваме пред другите и да бъдем себе си без преструвки и страх. Притежаването на качества и умения, развиването им, ученето на нови, ни дава увереност в себе си, което също е сила. Да, това е истинската сила и няма нищо общо с грубостта, насилието, манипулирането, изнудването, лъжата – защото те са слабост, оръжие на хората,  които не разпознават и не търсят, не увеличават стабилността, опората и силата в себе си.

Слабост – това е всичката неосъзнатост, която носим и отказът от отговорността за собствения ни живот. Непознаването и откъснатостта от нашия вътрешен свят е слабост. Отричането на чувствата, нежеланието да живеем достойно, да сме изгубени и отдалечени от всякакви ценности, да избираме лесното пред това да градим с труд себе си - ето тези неща също отслабват силата на личността ни. Да сме подвластни на предразсъдъци, стереотипно мислене, клишета, да слагаме живота в рамка, да зацикляме в миналото, да се отдаваме на самосъжаление, завист, страх, да сме нетърпеливи, да подхождаме към света и другите с недоверие – това са също признаци на слабост в нашия характер.  И както споменах по – горе, когато човек, независимо мъж или жена, не познава и не е свързан с истинната сила, той започва да проявява слабостта си  през болести, страдания, манипулации, лъжи и т.н.

А какви са жените днес ли? За разлика от Жената (като енергия), която смятам, че изначално е една и съща във всяка от нас, жените (като представителки на женския пол), са различни една от друга и всяка върви със своя темп. Тези, които си позволяват да опознават и да се свързват с Жената в себе си, постепенно си връщат силата. Интуитивни са, все повече се обръщат към своето вътре и си задават въпроси, но най – вече знаят, че има проблем, че са се откъснали от Жената в тях, признават го и търсят своите начини да се свържат с нея отново. Приближават се, после пак се отдалечават, чистят страхове, травми, стереотипи, клишета. Изясняват за себе си отново какво е сила и слабост. Виждам как все повече жени търсят вътрешната си Жена, някои избират психотерапията,  други търсят отговори в астрологията и нумерологията. Трети  се обръщат към изкуството – танци, театър, рисуване, пеене, някои пък се опитват да събудят женствеността си с различни курсове за работа с глина, вълна, плетене, шиене, изработване на различни аксесоари с ръце. Има и женски кръгове, в които жените пеят заедно, изказват наричания за себе си, ползват карти Таро, обикновено са облечени в дълги поли и рокли, споделят си свои трудности и се подкрепят взаимно за увеличаване на вътрешната сила. Вече не малко жени се обръщат към нетрадиционната медицина - хомеопатия, цветя на Бах, лечебни масажи, енергийни практики и други – като път към изначални истини в себе си и откриване и възстановяване на връзката между тяло и душа и нейното хармонизиране. Четат книги, търсят информация, черпят от опита на други жени – за да разбулят заблудите и лъжата, в които живеят и да се докоснат до същината на душата си. Повечето жени съчетават различни начини и методики, или преминават от едно в друго. Има хиляди начини да стигнем там, където ни е силата. Пътят, който всяка жена избира е уникален и само нейн, затова е винаги толкова интересен, сякаш начертан точно за нея.

Мисля, че все повече жени се отказват от болестната амбициозност да се доказват в кариерата, да се надпреварват с мъжете в различни сфери, да се конкурират с другите жени - осъзнават, че не е нужно да търсят одобрение отвън и да бъдат хресвани на всяка цена.  И това, защото виждат и разбират, че това не ги води до нищо добро, че така все повече се изгубват, не знаят кои са и са нещастни. Разбират, че са на грешния път. В каквото и да искат да реализират себе си – усещат, че може да се случи единствено през любовта и градежа със смисъл, защото само тогава ще са удовлетворени истински.

Има и много жени, които все още са прекалено откъснати от Жената. Изгубени, приели норми и начин на живот насадени им отвън, борещи се за физическото си оцеляване, тотално отдалечени от думата „духовност“. Жени, които живеят само на повърхността, погълнати от ежедневието и гоненето на цели, които им пият енергията. Смятам, че всички трагедии, катаклизми, войни, епидемии, се случват с причина и тя не е, за да бъдем наказани, а за да се разтърсим и да влезем в своето вътре, от което толкова хора бягат с ужас. Виждам, че на много жени в днешно време им е изключително трудно да се заявяват, да утвърждават градивно личността си без срам и страх от отхвърляне. Много рядко виждам да влизат в пълноценни конфронтации, основани на аргументи и търсене на истина, обикновено или се избягват или са под формата на обвинения, нападки, мрънкане – ето тук може да се види липсата на сила и проявата на слабост и това произтича от непознаването на собствените психични процеси и лични ресурси.

Друг проблем на съвременните жени – често чувам израза „ децата са моята слабост“ – аз бих казала, че децата са наша Сила, но те показват много силно наяве уязвимостта ни, приканват ни да растем, обичта към тях генерира огромна мотивация за промяна. Вкопчването в децата, прекаленият контрол и склонността да бъдат предпазени от всичко показва липси и слабости  в личността на жените майки и небходимостта да подредят техния си вътрешен  свят.

Има и все още изключително объркано отношение към собствената женственост и сексуалност и бих казала, че не малко жени я бъркат с изкривени модели на мислене и поведение. И женствеността и сексуалността са енергии в нас – нужно е да ги усетим, да ги познаваме, за да можем да ги владеем и проявяваме навън красиво и елегантно. Корекциите по тялото(изключвам по медицински причини), уголемяването на бюста и устните, вманиаченото следене на килограмите, преекспонираното поведение, вулгарното понякога или пък прекаленият срам и свитост по отношение на собственото тяло и сексуалност са нищо друго, освен ясен признак, че тези жени не познават и не са свързани с вътрешната си Жена, разбират я погрешно и така и я проявяват. Но тези жени страдат, усещат липса и ако пожелаят – дълбоко вярвам, че пътят навътре винаги е отворен, само трябва да го поискат. Първата крачка, която е най – необходима, е милостта към себе си и да не се съдим, че сме там, където сме, а да приемем, че сме там, заради много лична причина и с любов и търпение да сменим посоката.

Изцелението за жените е да отидат при Жената, която носи в себе си всичко, което им е нужно, за да живеят пълноценно, щастливо и смислено. Тя ще им даде всички отговори, ще им покаже пътя.

Жената – ще я познаем по мириса й, по излъчването й, по финеса й, по дързостта и увереността й, по грациозния й флирт, по топлината, нежността и уюта, които лъхат от нея. В думите й се казват истини, тонът й е в граници и дава чувство на сигурност. А погледът й – там разбираш и виждаш точно нея – Жената -  в цялата й величественост и сила. Жени – имайте смелост да следвате копнежа по своята истинска същност! Дайте на света себе си – такива, каквито сте отвътре!

 

 

                                         Каня ви на вашия път

 

Чувствата, да, има ги, да - създадени сме с тях, нооо от тук насетне нещо сериозно се е объркало, толкова хора бягат от тях с ужас. Защото, те, чувствата, ако се разкрият, всъщност ни оголват по най - чистия и човешки начин - и ако отсреща има грубост, студенина, игнориране...следва болка..И така, едно дете не може да се справи с това, не е посилно за крехката му психика, затваря се, затваря се, опитва се заобиколно, деструктивно, през болест, през постижения, угаждания и много други да спечели внимание, обич, одобрение. Така хубаво се научава, че..докато стане възрастен, съвсем е забравил как човек може да се разкрие, как да изрази себе си, не може нито думи да намери, нито чувство да назове. Питаш го "Как се чувстваш?" Отговаря "Добре", или "Не знам", ама "добре" не е чувство, а и в повечето случаи положението не е добре, но "нали така е прието да се казва", а и с това спираш неудобните въпроси към себе си. Имала съм много клиенти, които са ме питали дали са "нормални"...защото това, което чувстват им е непознато, не го допускат до съзнанието си, защото не знаят изобщо кои са..

И ако, човек не тръгне на път към своето опознаване и завръщане в света на чувстването, този, човешкият, тогава...болести, трагедии, страдания. Търси оправдания в съдбата, в религии, суеверия, езотерика.. Да отбележа, че има разлика човек да има интерес към религии, езотерика и други, и съвсем друго е да търси оправдание за страданията си. Разликата е в това, че с едното е отговорен за живота си и случващото му се, а с другото бяга от отговорност.

Смелите, онези, които въпреки затварянето с години, жадуват за живот, които усещат, че може да е по-добре, че има начин да бъдат истински щастливи, поемат по трънливия, но вълнуващ път към себе си. Знаете ли, каква емоция е, какво преживяване е да си връщаш своите части, да вдъхваш свобода, любов..хем плачеш, хем летиш от щастие и умиление, чувстваш се свързан с всичко, нищо не те заплашва...блажено, пълно с вдъхновение спокойствие.

Аз извървях много от този път, знам, че още ме чака, знам как да вървя по него, имам доверие в случващото се. Каня всеки, достигнал нивото на смелост да върви по своя път, да го упътя в посоката, да го подкрепям, докато стъпи на крака и когато е готов, да продължи сам. А моят смисъл е, че този човек ще намери своя начин и той да дава обич, грижа, просветление, свобода... и нека те растат в живота, какво по - хубаво от това?!

 

                                                ТЪГАТА

Тъгата ли?! Тъжно ми е за това чувство. Тъжно ми е, защото е едно от най-отричаните, подтискани и нежелани . Много хора бягат от тъгата, тя е тема табу, едва ли не болест. Ама всъщност...да, тя наистина може да се превърне в болест и то именно, защото се бяга от нея. Тя съществува, поражда се у нас, защото е присъщо човешка и ако ние откажем да я допуснем, видим, преживеем, тя остава като затлачена енергия и почва да ни руши. Какво е всъщност тъгата? Аз смятам, че всеки знае и че за всички такива житейски въпроси, всеки има отговорите вътре в себе си. Моето усещане и разбиране за тъгата е, че тя е БОЛКАТА за това, което сме, това, за което копнее душата ни, което ни липсва в този момент, за да ни нахрани емоционално. Тази болка и тъга много често са прикрити от гнева, който е израз на  втълпявани с години убеждения какви трябва да бъдем, как да изглеждаме, но не и как да СМЕ си НИЕ и как да храним душата си.

Тъгата обаче ни показва, че има неща, с които е необходимо да се разделим , да пуснем от живота си, защото не са наши, защото не ни правят щастливи. Тези неща може да са вярвания, убеждения, предразсъдъци, но може и да са хора, с които сме на много различни нива на осъзнатост.

Затлачената тъга, тази, в която стоим много време, се превръща в страдание и е израз на това, че не искаме да напуснем границите на сигурното, „комфортното“ и познато, че отказваме да се ДВИЖИМ и ПРОМЕНЯМЕ.

Тъгата всъщност води до любов, хармония и щастие, ако й позволим да присъства, да говори. Тя е радар, тя е говорителят на душата за това, за което е гладна. А ние сме здрави, жизнени, радостни, преживяващи с вдъхновение живота, когато душата ни е сита.

ЗДРАВИТЕ ПОВЕДЕНИЯ

Здравите поведения, с които задоволяваме потребностите си и ни водят към здраве, пълноценност и удовлтворение са: планиране, подчинение, агресия, съблазняване, проверка на реалността. Когато някое от тях е блокирано, човек започва да използва нездрави, недиректни поведения, които го водят до нездраве, нещастие, страдание.

Здравото поведние ПЛАНИРАНЕ - означава да се оттеглим от света, да се потопим във вътрешния си свят, където да извършим активен процес за свързване с чувствата ни, потребностите, да отчетем факторите на външната среда, да й направим анализ, да изберем най - подходящото поведение за достигане до удовлетвореност, съобразявайки - нашата потребност, реалността, ресурсите ни за справяне, риска, готовността да поемем отговорност.

Здравото поведение ПОДЧИНЕНИЕ - означава да се подчиним на собствена наша потребност, да приемем съществуването й и с доверие и молба да се обърнем към друг човек, който да ни помогне да я задоволим. С този модел на поведение ние се разкриваме и показваме уязвимостта си. Знаем, че човекът към когото се обръщаме не е длъжен да откликне и може да откаже да ни помогне поради различни си негови причини, може да ни заболи, да се разочароваме, но психически здравият може да се справи - това, че някой не е откликнал, не означава, че потребността ни е маловажна и че нещо в нас не е наред. Можем да се обърнем към трети човек, а може и сами да приласкаем себе си, но в никакъв случай не е здравословно да отричаме потребностите - те са израз на най - истинското и човешкото в нас.

Здравото поведение АГРЕСИЯ - означава да имаме осъзнати граници и да се грижим за тях, то означава, че сме автономни личности, че имаме собствени ценности, цели, мироглед и означава, че ние сме готови не само да ги носим вътре в себе си, но и да се реалзираме през тях в света - като ги показваме, заявяваме, отстояваме. Агресията е движение, живот, творчество. Непризнаването на агресията ни води до мазохизъм и садизъм - изкривените и криворазбрани начини за достигане до чувство за "значимост" и "идентичност".

Здравото поведение СЪБЛАЗНЯВАНЕ означава да привличаме хората към себе си като първо им дадем. Ако искаме да бъдем важни за другите, да ни харесват и избират в дадени моменти, следва да им покажем, че притежваме нещо, което би им харесало, че взаимоотношението с нас ще ги нахрани емоционално и тях. Тук много важно е когато даваме на другия, за да го привлечем към себе си, да знаем или да се поинтересуваме от какво има нужда наистина той/тя, а не ние да решаваме предварително, така можем да сме по- сигурни, че ще стигнем наистина до другия, а не да се разочароваме, че той не ни е оценил.

Здравото поведение ПРОВЕРКА НА РЕАЛНОСТТА означава да спрем, да съумеем да отложим експресията на емоциите и всичко онова, което се случва във вътрешния ни свят, във фантазиите ни, да го подложим на проверка с реалността. Може да е под формата на разговор с друг човек, с който да изясним дадена ситуация, да чуем неговата гледна точка, може и да е под формата на проучване по - подробно на ситуацията чрез търсене на факти. Чуването на гледната точка на човек, който не е замесен в моментната ни ситуация и на когото имаме доверие, че може да бъде обективен също е вид здрава проверка. Само, когато сме сигурни, че не оцветяваме ситуацията с емоции и болезнени преживявания от миналото си, само тогава можем да вземаме адекватни решения и да правим осъзнати избори.

За раздялата 

Темата е публикувана в брой март-април 2018г. на списание "Жената днес"

Темата за раздялата е безкрайна и винаги вълнува, и ще продължава да  вълнува хората, докато не се постигне достатъчно осъзнатост по този въпрос. А дори и да се постигне осъзнатост, ние сме човеци и няма как да не боли и да не тъгуваме при завършек на един етап от живота ни с човек, който ни е бил близък, даже това е здравословно. Раздяла може да има в различни тип отношения, но днес избирам да пиша за раздялата между двама интимни партньори. Все по-трудно е за много хора да я преживеят, осмислят , да я приемат и да продължат. Не малко хора изпадат в депресия след раздяла, а това говори  за оставане на ниво неприемане, обвинения към другия, самообвинения, за неумение да се свърже човек с чувствата си и да ги изрази, за неспособност да пуска.

Самата дума раздяла носи негативно послание, корен на думата е дял, сякаш разцепваме нещо, което е било общо, цяло и всеки си тръгва с неговaта си част. Смятам, че всеки човек дълбоко в себе си копнее във всичките си отношения да има любов и уважение, дори и в тези, които са приключили, така не зачеркваме онова, което е  било, в нас винаги остава получената обич от другия, а в другия - нашата дадена, така не разделяме, а приемаме, че продължаваме в различни посоки с благодарност за взетото и с радост за даденото.

Начинът, по който ще подходят и двамата партньори при раздяла, зависи от личността им и нивото на осъзнатост, от това колко са наясно какво се случва и какво е другият за тях. Една от най - големите грешки и причина за страдание, е търсенето на виновен и жертва, освобождаващо и мъдро е да се осъзнае, че за да се стигне до раздяла - и двамата носят отговорност, най - малкото с ненавременното и качествено общуване, в което да има доверие, честност и уважение.

Нека кажем коя връзка е здрава, коя има голям шанс да продължи, както се казва, до края на земния ни път, а може би и отвъд него. Но не само да продължи и да няма раздяла, а да е пълноценна, хранеща, жива, обогатяваща, вълнуваща. Такава връзка не е безпроблемна, такива няма, важни са личностите и на двамата партньори, техните качества и желание за промяна, вглеждане, търсене, ориентираност към другия, готовността да се отдадат, да не допускат егото да води . Малко хора се замислят за мотивите си за влизане в една връзка, за това какво искат да дадат и да получат, кои са качествата които търсят у другия, с кои негови слабости могат да направят компромис. За да сме щастливи във връзките, първо следва да сме щастливи със себе си, да знаем кои сме, какво искаме от живота, как да реализираме себе си и потенциала си, кои са нашите ценности, силни и слаби страни, какви страхове имаме, да се научим да ги разпознаваме и да се справяме с тях, до къде са границите ни, да умеем да си доставяме качествени удоволствия за тялото и душата. Така ще можем да сме автентични във връзката с интимния партньор, няма да сме изискаващи и очакващи той/тя да запълват наши липси. За да ни има във връзките, следва да ни има първо за себе си.

За раздяла има много причини, които хората често удобно използват като аргументи: изневяра, намеса на родители или приятели, отегчение, обида от липса на внимание, влюбване в трети човек, нереализирани очаквания..предполагам може да е много дълъг този списък. Истинската причина в дълбочина е една - неосъществилата се среща между двамата. Mного хора живеят заедно с години, знаят факти един за друг, но не се познават наистина, не проявяват жив интерес към душата на партньора си. В една нереализирала се връзка е имало много неразрешени ситуации, много неизказани болки, копнежи, имало е много „замитания под килима“ и в един момент не се знае от къде точно е започнало всичко и в един обикновен спор започват да се вадят доказателства и обвинения за години назад.

В една връзка следва да сме готови за промяна, и то не заради другия, а заради себе си; да преосмисляме убежденията си; гледната точка на другия да бъде важна за нас; да умеем да признаваме грешките си и да се извиняваме; да развием способността си да прощаваме, но не от позицията на Господ, а от позицията на разбиращи, вникващи и приемащи; да изказваме притесненията си и жеалнията си, да не чакаме другият да се сеща; да ценим собствената си личност, интереси, предпочитания и да имаме свой живот и извън връзката, както и да не пречим на партньора си да има неговото си лично пространство, приятели, себереализация.

Когато раздялата е вече факт - за много хора стои въпросът как да се справят с болката, разочарованията, страховете, хаоса в целия им вътрешен свят. И не, не само тези, които не са желаeли раздялата, а има и много хора, които са инициаторите за раздялата,  но също им е много трудно да продължат. Спрявянето е дълъг процес, за всеки с различна продължителност. И той не e в това да почерним вече бившия си партньор, да го оплюем, намразим, обвиним, да му прехвърлим цялата отговорност за неслучилата се връзка. Така само ще останем още по-силно обвързани, защото разрушителните емоции ни държат на едно място. Душата ни е способна на много повече, тя иска да пусне на свобода, иска добруването на другия, неговото щастие, дори и да не е споделено. Справянето ни не е свързано с бившия партньор, а с конфликтите, които настъпват в нас между едновременното изпитване на обич и омраза.

Първото нещо, което е добре да направи човек след раздялата, тогава, когато емоциите са още горещи - е да потърси помощ от близък, на когото има доверие, че ще го изслуша, без да го съди, да изплаче там болката си, да признае гнева си, разочарованията си. Друг вариант е да потърси специалист, който ще му осигури среда, в която да пусне всичките си задържани емоции.

Друго важно нещо е да се сети за себе си и собствените си интереси - в такива моменти много голяма част от вниманието попада върху негативните преживявания. Обръщането към любими дейности ( писане, четене, разходки сред природата, фотография, рисуване, спорт..) е начин да се подсети човек, че животът е пъстър и в него има и много радост.

Също изключително важно - общуването с хора, които ни обогатяват, а не, които ни дърпат надолу. Много вдъхновяващи са хората, които имат своя работеща философия за справяне в трудни моменти, които носят мъдрост и погледът им е към търсенето на смисъл във всичко.

Когато отмине малко време и емоциите са по - спокойни, идва най - съществената част- тази на осмислянето, виждането на обективната реалност, признаването и на собствените грешки, краят на самосъжалението и обвиненията, началото на поемането на отговорност. Тук човек има шанса да види себе си и бившия си партньор като две човешки същества, които са имали своите лимити, които във връзката си са дали, толкова, на колкото са били способни. В осмислянето на раздялата постигаме по - високо ниво на зрялост и мъдрост. И не, не е задължително двама бивши партньори да останат врагове, между тях може да има чиста обич, уважение и радост от щастието на другия.

Само тогава, човек е способен да продължи, да срещне друг партньор, с когото да споделя, преживява, осъществява по- дълбоко и по-широко.

С пожелание все повече хора да достигат до върховете на тази зрялост и свобода.

         Слеродилната депресия

Колкото по - неосъзнати и незрели хора вземат решението да създадат дете, толкова по - чести са и слyчаите на неадекватно справяне с отговорностите, които следват с появата на детето. Следродилната депресия е сериозен симптом на нецялостните личности на двамата родители. Смятам да започна темата от причините, от факторите, които биха довели до появата на депресия, до неyдовлетворително и нехармонично родителстване. Първо, за да има хранеща, топла и градивна връзка междy двама дyши - е необходимо и двамата да се чyвстват достатъчно пълноценни и сами, да са се разделили с илюзиите си, да са способни да дават, да се грижат, да знаят как да осмислят живота си. Здравата мотивация за интимна връзка междy мъж и жена е желанието за взаимност, отдаване, готовност за постоянно yчене, за градеж. Много често чyвам „Търся си моята половинка” - т.е такива хора не се чyвстват цели, завършени - очакват някой дрyг да запълни празнините им, бърка се  споделеност и близост със сливане и размиване на границите на двете личности. Има толкова много връзки, в които единият влиза в ролята на родител, дрyгият на дете - това ги поставя в едни неравностойни позиции с неподелена отговорност, с нехармонично вземане и даване и няма как такива връзки да са подходяща почва за появата и отглеждането на здраво и щастливо дете.

Малко са все още хората, които правят избора си за създаването на дете с осъзната мотивация и които са наясно с отговорността, която поемат. Когато човек е наясно с мотивите си, когато прави изборите със сърцето си, тогава е способен и да се справи с отговорността,  която произтича от този избор - независимо за какво става въпрос. Ако една жена реши да има дете само, защото се чyвства длъжна да се отчете пред семейството си и обществото, че си е свършила работата - то тя със сигyрност ще изпитва враждебност към детето си (много често неосъзната), ще го приема по - скоро като товар, отколкото като повод за радост. Много често такива жени са попили грешното yбеждение, че единствената форма на проява на женствеността е майчинството и едва ли не, ако не са майки - значи са некачествени. Майчинството не бива да бъде маниакална самоцел, то следва да е избор, да дойде спонтанно и инстиктивно. Да, една такава мотивация, произтекла от yсещането за задълженост да родиш  дете - може да доведе до следродилна депресия. Дрyга нездрава мотивация -  е когато една връзка е изчерпана, когато партньорите са загyбили yдоволствието да бъдат заедно и вземат решението, че създаването на дете е това, което ще съживи и осмисли връзката. Те не съзнават с каква свръхотговорност натоварват нероденото си още дете - то да е това, което да осмисля чyжди животи, което да скрепя връзката междy родителите си. Когато се появи бебето - нyждите мy, времето и вниманието, които следва да мy се дадат, много бързо връщат в реалността тези родители  и ги изправя пред необходимостта да разрешат собствените си проблеми като личности и партньори -  не го ли направят, последствията могат да бъдат най-различни, но със сигyрност ще са свързани с много страдание, обърканост, обвинения - както за тях, така и за детето.

Дрyга често срещана и неводеща до добри резyлтати мотивация за дете - е когато единият партньор реши да задържи дрyгия по силата на задължението. Така слyчайното „изпyскане” от страна на мъжа или „забравянето” да се вземат противозачатъчните хапчета от жената - водят до „слyчайните” бременности, които в един момент се приемат като знак от съдбата, че двамата трябва да останат заедно. Резyлтатите са същите като горно описаните, само че тyк има повече манипyлация и неискреност междy двамата бъдещи родители.

Следродилната депресия се среща по-често при жените, но има не малко слyчаи и при мъже. Тя е следствие от неосъзната мотивация, бyшyващи емоции и непризнати чyвства. Може да се предотврати – ако човек поработи върхy себе си и се опознае преди да реши да има дете. Ако обаче е вече факт, най - доброто, което може да се направи - е с обич и смирение, човек да си признае истината пред себе си, да не се съди, да потърси помощ при специалист, който да мy помогне  да си изясни какво се слyчва с него, за да може да вземе онези решения, които съответстват на истинските мy ценности и да намери собствения си баланс за отделяне време за себе си, партньора, детето и всички останали близки мy хора.

Не бива да се гледа на следродилната депресия като болест, от която човек следва да се отърве, а да се разбере - какво означава тя и какво казва, какво е личното yчастие, за да се стигне до там, от какво бяга човекът и какво следва да наyчи , и в крайна сметка-да може истински да се зарадва на новия живот до себе си.

Зрелите партньори знаят защо искат да имат дете, те yмеят да комyникират, да се ценят, да споделят и да си помагат взаимно, те знаят, че детето е индивид още от зачеването си със собствени потребности, знаят че то ще е радост, но и отговорност за двамата, не се стремят към перфектно родителстване, а към отвореност да чyват и yсещат детето си.

За смирението и примирението

Смирението е активен процес, примирението е пасивен процес. В смирението има облагородяване, очовечаване, мир във вътрешния ни свят, в примирението има огорчение, неудовлетвореност, усещане за загуба, жертвеност. Смирявайки се осъзнаваме, че не всичко зависи от нас и го приемаме, нямаме усещане за несправедливост или прецаканост. Примирявайки се, остава усещането за несправедливост, прецаканост, все едно външно даваме вид, че сме приели дадени обстоятелства, но вътрешно бунтът остава. В примирението има претенция, изискване към външния свят. Примирението говори за незапълнени липси у човека, а смиренето за цялостност и мъдрост. На смирение, всъщност са способни много малко хора. Да се смирим не означава, че се страхуваме да опитаме, да си кажем, да си вземем, да отхвърлим, да се заявим, да се покажем, напротив, означава че можем всичко това, но знаем, че не винаги е възможно да получим всичко, което искаме, че имаме човешки граници, себеуважение и уважение към другите, знаем, че понякога е необходимо време и пространство да се случат някои неща, т.е зад смирението стоят много качества и личностна сила у човека. Да се примирим означава, че вътрешно сме несвободни, че в нас има много забрани да действаме с размах, че ни се налага да приемеме без дори да имаме смелостта да опитаме, а как човек може да разбере, че нещо няма да се получи, ако преди това не е опитал?! В него винаги остава едно „ами, ако..“  Примирението е свързано с наличието на ирационални страхове у човека и най - вече с отказа да приеме осъзнато, че има неща, които наистина не зависят от нас. Смирението означава, че сме осъзнали и приели, че не сме свръх човеци и че за някои неща е необходимо да се доверим на живота и природата. Смирението е свобода, примирението е затвор. Смирението е осъзнат акт, примирението е неосъзнато. Смирението е сила, примирението е слабост. Смирението се заражда в душата и е символ на любовта, примирението обитава главата и е плод на ирационални страхове.

 Примирение - т.е при мир, отиваме при мира, но без да го носим в себе си, иска ни се мир, но не го преживяваме, вътре е война. Смирение - с мир,т.е вътрешно го преживяваме, носим го в себе си. Примирението може да разболее човека, смирението може да го излекува.

Безсънието - симптом на нерешен вътрешен конфликт

Ако на човек  понякога му се случва по-трудно да заспи, или да се буди през нощта - това може да е резултат от временен дискомфорт или струпани повече вълнения около важни за него събития - и в това няма нищо притеснително. Когато обаче безсънието е редовно и продължително като честота, тогава определено е следствие от по-дълбоки, нерешени конфликти. Безсънието може да бъде съпътствано от нервност, тревожност, натрапливи мисли. Сънят - е време за почивка, отпускане, презареждане, време, в което оставяме всичко, пускаме контрола, оставяме работа, отговорности, задължения, доверяваме се и потъваме в удоволствието на почивката. Времето за сън - независимо дали е през деня или през нощта - е време, което е за нас, време в което оставаме със себе си. Ако връзката ни със себе си е пълноценна, ненарушена, тогава няма как да имаме проблем със заспиването, защото така се грижим за себе си, даваме си това, което ни е необходимо. Ако имаме проблем със съня - то със сигурност нещо се случва във вътрешния ни свят, което сме пренебрегнали, подтиснали. Означава, че сме се вкопчили в нещо, което не искаме да пуснем, което не можем да преработим.

Как да се справи човек с безсънието? Да си зададе честно следните въпроси: 

1.     Какво чувствам, когато не мога да спя - страх, тревожност, гняв, тъга, разочаровние...?

2.     Какви мисли нахлуват и се повтарят най - често в главата ми в такива моменти - те израз на приемане или на съдене са към мен самия?

3.     Как ме карат тези мисли да се чувствам - справящ се, можещ, ценен, обичан, щастлив.., или несправящ се, малоценен, провалящ се, отхвърлен, незаслужаващ...?

4.     Има ли в живота ми ситуации, които ми носят неудоволствие, които са ми в тежест, не ме правят щастлив и с които ми е трудно да се разделя?

5.     Поемам ли повече от това, с което ми е възможно да се справя?

6.     Какво означава за мен почивката, имам ли право, мога ли да се отдам, или съм издигнал/а в култ активността, работата, задълженията, чувствам ли, че изчезвам ако се оттегля в релаксация?

7.     Какво е за мен активността, правя ли разлика между външна и вътрешна активност?

Обикновено, когато човек прекалява с външната активност, означава, че вътрешно е спрял.

8.     От какво имам нужда в момента и давам ли си го?

Честните отговори на тези въпроси могат да ни дадат много информация и да ни помогнат да се справим не само с безсънието, но и с много други проблеми. Това означава, че е невъзможно човек да се раздели със симптома, в случая безсънието, без преди това да отстрани причинита, да промени и преосмисли нещата от живота му, които са неестествени и против човешката му същност.

Не малко хора са споделяли с мен, че преди заспиване пият хапчета на билкова основа, други по-тежки лекарства, трети пък си пийват няколко чашки алкохол. Т.е  - онова, което сами не могат да си дадат, го търсят отвън, търсят подкрепа в приспивателни и алкохол, вместо да я потърсят в себе си и в контакта с други хора. Да, човек може да си помогне сам, необходимо е желание, мотивация и усърдие, вглеждане навътре и търсене и виждане на истинките конфликти, и най-вече готовност да ги разреши, да поиска да се погрижи за себе си, да си даде.

Неща, които могат да помогнат да се почувстваме добре и да ни подготвят за отпускащ сън, са нещата, които ни носят наслада на тялото и душата - всеки ще си намери своето -  приятна музика, свещи, масаж, топъл душ, вана, четене на любима книга, чаша вино в приятен разговор с любим човек, неща, които ни откъсват от отговорностите и ежедневните задължения, които ни напомнят, че животът е удоволствие (ако случайно сме го забравили).

        Депресия

Депресията е психическо разстройство, което засяга жизнената и творческа енергия. Тя е затваряне и отдръпване от света и другите. Човекът с депресия е натрупал много гняв, болка, разочарования, които не знае как да изрази. Има три степени на депресия – лека, умерена и тежка. При тежката форма са налице подтиснатост, краен песимизъм, тъга, чувство за безсмисленост, огромно страдание, безсъние, страх, забавяне в мисловния процес, разсеяност, може да се стигне до пълна обездвиженост и отказ от храна. При тежката депресия човек може да усеща болки и стягания в тялото си, има мисли за вина и самоубийство. Необходимо е лечението да започне при психиатър с лекарства и когато вече се постабилизира човекът, да продължи с психотерапия, за да може да осъзнае в дълбочина проблема си и да се научи да се справя със собствените си ресурси. При умерената депресия човек има значителни затруднения  в социалното си функциониране, налице са много от симтомите, но не всичките . При леката депресия човек успява да се справя с ежедневните си отговорности, но с известно затруднение, има няколко симптома. Леката и умерена депресия могат да бъдат преодоляни само с психотерапия, не е е необходимо вземането на антидепресанти. Какво всъщност представлява депресията – това е агресия навътре, обърната под формата на гняв и вина. Агресията е нашата жизнена енергия, онази с която се появяваме на бял свят от утробата на майка си, с която заявяваме, че сме тук и ни има, онази с която си вземаме от света и другите това, което ни е необходимо, онази с която пазим личните си граници, защитаваме личността си, идеите си, интересите си, тя е и онази енергия, с която създаваме, творим, тя е тази енергия, с която рушим сковаващите норми и предразсъдъци, които подтискат и затварят живота в клетка. Агресията е станала тема табу, тя се бърка със садизма и насилието, затова хората се страхуват и я подтискат. Подтисната агресия се превръща в мазохизъм и садизъм. Мазохистите вечно трупат, не изразяват гнева си, сега ще подминат, после няма да е удобен моментът, след това вече не е чак толко важно и така.. се появява депресията. Садистите също трупат гняв, но ще изразяват недоволството си само там, където се чувстват „по – силни“, където за тях няма заплаха другият да се противопостави, да  отхвърли поведението им. Да казваме Не, да изберем себе си и защитим с аргументи и качества личноста си в много души и глави се е запечатало, че е равносилно на „ Лош/лоша съм“, а щом съм такъв/такава никой няма да ме обича. А кой може да живее без любов?! И така в името на онази „сигурна“ родителска обич много хора стигат до депресия. Има хора, които изпадат в депресия, защото са загубили вяра, че техните чувства и преживявания са важни, че са необходими на някого, че някой иска да ги чуе без да ги съди. Често близките им не разбират какво се случва с тях, карат ги да направят усилие, да се стегнат, дават съвети, но това може само още повече да задълбочи нещата. Хората, склонни към депресия в повечето случаи не умеят да се радват на живота, да изпитват удоволствие, да се отпускат. Те имат една негативна представа за живота, приемат го по –скоро за труден и несправедлив и че човек трябва постоянно да се бори, поставят се в позицията на жертва, трудно приемат и понасят загуби и раздели, за тях грешките и провалите са катастрофални преживявания, затова и ги избягват – неопитвайки и криейки се. Чувала съм от много хора да казват, че са депресирани и наистина често депресията се бърка с някои състояния на подтиснатост и тъга, които са нормални при определени реални обстоятелства и събития в живота ни. Не бива да се прибързва с това едно състояние да се определи като депресия, отчитат се много фактори. На депресията може да се погледне и като шанс за промяна и обръщане към един по- смислен и пълноценен живот. Когато човек се намира в криза, изразена в психологическо разстройство, болест в тялото или някакво друго вътрешно душевно страдание – това са лампичките, които сигнализират, че нещо не е наред, че човек не живее според себе си, че е време да забави темпото и да се вгледа навътре, да си зададе важните въпроси в живота,  да преосмисли изборите си, взаимоотноошенията с другите. Свикнали сме да се борим и да гледаме на болестите и кризите като на врагове, а те всъщност толкова много ни казват за нас самите, само трябва да се научим да ги слушаме и тълкуваме.

     Осъзнати за навиците

Съществуват много книги с техники за изграждане на нови навици и разделяне със старите, но е факт че, нещата трудно се получават на практика. Чела съм и за 21 дни, и за 30 дни - като време, което е необходимо за пренстройката. Моя клиентка скоро сподели за опитите си да си създаде навик да става по-рано - по нейни думи е издържала максимум до 2 дни и се е отказвала. Едновременно се е самоосъждала, че е непостоянна и „не може“ (по-скоро не е искала, както по-късно си призна) да вложи необходимата енергия, за да постигне изграждането на полезен навик за нея, но и се е дразнела, че не е имала информация и подкрепа - как да се справи с трудностите и чувството на безсилие и загуба на мотивция.

Навикът не е нещо, което можеш да отстраниш или създадеш просто така. Вредният навик е наше повтаряемо поведение, което ни създава дискомфорт и което ни е трудно да управляваме. И за един човек определено поведение може да е навик, който му пречи и от който иска да се отърве, но за друг може да бъде удоволствие и осъзнат избор. Такъв пример е пушенето - за някои си е зависимост, за други - приятно удоволствие. Разликата е както в количеството, така и в мотивацията, и в това как се чувства човек.

Негативните мисли, повтарящите ни се реакции и поведения, които не ни водят до удовлетворение - са също вредни навици.

Имаме и изградени навици, които ни карат да се чувстваме добре, които ни водят към конструктивност, организираност, удовлетвореност.

Проблемът и при вредните и при полезните навици - е тяхното подсъзнателно ядро, т.е липсата на осъзнатост. Под вредните навици стоят подтиснати чувства и скрита мотивация и в момента, в който се докоснем до истинската причина за това какъв проблем решаваме с определен навик и от какво бягаме, ето тогава може много лесно да приключим с него без каквито и да е тренировки и повторения и то просто, защото вече се е освободила онази енергия, която е била блокирана и е захранвала погрешно убеждение. Навиците служат като защита, с тях избягваме разрешаването на по-дълбоки вътрешни конфликти, а също е и бягство от отговорност за истинските ни мотиви и чувствата, които седят под тях.

Пример: Често срещан вреден навик е гризането на ноктите. Ноктите (също косата, зъбите) са символ на жизнената ни енергия, на здравата агресия и виталност и от тяхното състояние можем да си дадем сметка колко сме психически здрави и живи. Хората, които си гризат ноктите - се опитват да унищожат агресивните си импулси, отказват се от това да защитят и заявят своето мнение и възгледи, да покажат личността си. Често го правят именно, когато са в тревожни за тях ситуации и вместо да тръгнат навън и да изкарат появилата се енергия, те я връщат под формата на автоагресия. Замислете се, дали сте виждали истински уверен в себе си човек, който не се страхува да изкаже позиция и да е с изгризани нокти.

Друг много често срещан навик е  - да се храним задължително като дойде време за закуска, обяд и вечеря. Предполагам, че са много хората, на които се е случвало да седнат вечер на масата, но да не се усещат гладни, следвайки прочутия израз „Апетитът идва с яденето“. Сядането около масата още от едно време е символ на принадлежност в семейството, на сплотяване, т.е централно място не би следвало да има храната, а смисълът, който носи със себе си. Едни ядат, когато не са гладни, за да се чувстват принадлежни, други ядат  - за да си доставят удоволствие в натоварени за тях моменти, трети ядат когато са тъжни, четвърти - когато са гневни, едни с храна се награждават, други се наказват. И когато човек си даде сметка какво за него седи под този навик, тогава може да осъзнае кога организмът му наистина е гладен - и да се нахрани и кога се опитва да задоволи друга своя потребност през храната, тогава вече може да избере друг източник и съответно поведение.

Навиците, които са полезни за нас - често дори не осъзнаваме и зад тях какво стои. Тях ги правим с лекота, защото са изпълнени с конструктивна мотивация.

Пример - оглеждането вляво и вдясно преди да пресечем пешеходна пътека е навик, благодарение, на който съхраняваме живота си.

Друг пример - миенето на зъбите - благодарение на този навик поддържаме зъбите си здрави и чисти.

Това са два най - елементарни примера, но колко ли хора си дават сметка, че зад тях стоят качества като чувство за отговорност и грижа. Така от простички неща, може да постигаме и много други неща, стига да си дадем сметка благодарение на какво ние се справяме с много неща от ежедневието ни. E, тук пък пречи вредният навик да омаловажаваме усилията и постиженията си, всъщност - себе си, защото този, който казва аз мога, притежавам много хубави качества, всъщност се самоутвърждава, нещо, което като цяло не се толерира особено в обществото ни и се осакатява в много случаи при възпитанието на децата.

Един друг интересен пример с клиентка, която често си въртеше кичур коса с пръст - този навик всъщност беше нито вреден, нито полезен за нея, но пък изместваше адекватното задоволяване на актуалната й потребност. След анализ и свързване с чувствата и усещанията си, клиентката осъзна потебността си от успокоение и приласкаване.

Навиците съдържат много информация за нас и от тях можем да научим много за себе си. А този, който се опитва да премахне един навик, без да осъзнае естеството му, има голяма вероятност да се сдобие с друг навик, защото погледът е на повърхността, а истината е в дълбочината. Не смятам, че техниките за изграждане или разделяне с навици, които се дават от много автори са грешни, но според мен не са достатъчни за достигане до корена на проблемите. Започвайки някоя техника, освен повтаряне е необходимо и обърнатост към чувствата и усещанията, защото именно тогава изкачат и защитите. Акцентът не бива да е в усилието и издръжливостта, излизайки от зоната ни на конфорт, а в наблюдението и потапянето в процеса - с цел търсене на първопричината. 

        Ирационалните страхове

Страховете, които парализират човек, които пречат на нормалното му функциониране, които го водят до страдание – не са в неговата природа, те са следствие от отдалечаването му от себе си, от чувствата, инстинктите, копнежите, те са сигнал, че не живеем пълноценно и истински. Вместо да бягаме от ирационалните страхове и да водим борба с тях, печелившо и мъдро е да се обърнем към тях и да разберем какво ни казват.

Каква е разликата между нормалнопсихологическите и ирационалните страхове? При нормалнопсихологическите имаме реална, конкретна заплаха отвън – страхът в този случай е адекватна наша реакция, която помага да мобилизираме ресурсите си за справяне и да отстраним или минимизираме последствията за нас.

Пример 1: Ако сме решили да пътуваме с кола, но ставаме сутринта и виждаме, че вали сняг, пътят е заледен, нормално е да изпитаме страх и притеснение за живота ни, ако предприемем пътуването. Вече на база личен опит и познаване на собствените ресурси, всеки ще вземе адекватно решение – дали отказ от пътуването или пък ще кара с ниска скорост, ще вземе със себе си вериги и други необходими неща, които да помогнат при нужда. Т. е има заплаха, има осмисляне, вземане на решение, действие, страхът изчезва.

Пример 2: Изпитваме продължителна болка някъде в тялото, т. е заплахата, която съществува – е загуба на здраве, живот. Нормална реакция е да отидем на лекар, да проверим какво се случва с нас и да предприемем мерки за лечение, ако се налага. Тогава нормалнопсихологическият страх си е свършил работата – да ни мобилизира да се погрижим за себе си и да продължим живота си с лекота. Този пример обаче няма нищо общо с ирационалния страх от болести, където човек се страхува от всякакви болести, но не ходи на лекар, или пък ходи често, но така и не може да повярва на лекарите, че е здрав. Тук  страхът от болести няма за цел да насочи човек към действие, а обслужва други дефицити на личността му.

Ирационалните страхове – при тях няма конкретна външна заплаха за човека, всичко се разиграва в полето на въображението.

Активират се, когато външни фактори се срещнат с личностни дефицити на човека. Живеем в свят, където нуждата от промяна, адаптация, себеактуализация се налага постоянно. Това означава да умеем постоянно да намираме и отстояваме себе си, ценностите си, да развиваме доверието и връзката с вътрешния си свят, да търсим сигурността в нас, а не в други хора или идеи. Най- често ирационалните страхове вземат сила над нас по време на загуби, раздели и големи промени.

Примери за ирационални страхове: страх от болести, страх от високо, страх от изява, страх от полудяване, страх от загуба на контрол, страх от возене в кола, страх от открити пространства, страх от провал, страх от насекоми...списъкът може да бъде безкрайно дълъг. Под тези страхове обаче стоят едни по-дълбоки страхове, които също са ирационални. Това са страхове от отхвърляне, от изоставяне, от унижение, от несправедливост, от предателство. Тези страхове носят корените си от детството. Едно дете е напълно зависимо от родителите си. Още от зачеването му то е открито и с безрезервно доверие в родителите си, че те са тези, които ще му дадат безусловна обич, подкрепа, нежност, грижа, ще му помогнат да оформи за себе си онзи светоглед, който да го води към щастлив, пълноценен и удовлетворителен живот. Ако родителите не са адекватни, ако те не умеят да обичат себе си, да се уважават, да ценят свободата си, тогава няма да могат да погледнат и на детето като на отделен индивид с неговите потребности. Едно дете, което се е молело истински на родителя си, но той не е бил адекватен да откликне, да не говорим пък ако е груб – това дете ще запечати в съзнанието си идеята – Аз не съм достатъчно важен, моите потребности пречат, правят ме уязвим, няма да се моля, за да не почуваствам отново тази болка, че не ме обичат така, както копнея. Дете, което е било искрено в отговора си да каже Не на нещо, което не му харесва или му пречи и е получило порицание за това и правото му на отказ не е било уважено, ще се откаже от силата си да отстоява личноста си и важните за него неща, защото не иска да загуби обичта на родителите си. Ако всеки се поразрови в миналото си, ще се сети ако не за няколко или много, то поне за едно травмиращо събитие, когато се чувствал сам, изоставен, отхвърлен, унизен, засрамен, малоценен – да, това са ужасно болезнени преживявания за едно дете. Тук даже говоря за конкретни спомени, които може да има един човек, а най – болезнени са онези, които са се случили още в утробата и след това - до първите 7 години. Страховете на бебето се запечатват в тялото с емоциите и преживяванията, които са били изпитани, страховете от отхвърляне и изоставяне са толкова силни, равносилни на усещане за смърт, за несъществуване и крайна самотност.

Всеки човек, за да живее живота си здрав, щастлив и удовлетворен, означава да задоволява човешките си потребности от принадлежност, утвърждаване, близост, автономност, сензитивност, сексуална интимност, себеактуализация. Задоволяването на тези потребности е свързано със здрави поведения – планиране, подчинение, агресия, съблазняване, проверка на реалноста. За да ги прави човек, означава да има доверие в себе си, защото това е свързано със задвижване към другите, показването на себе си пред другите – което неминуемо води до досег със старите рани. Макар и подтиснти, изтласкани, болезнените емоции не изчезват като ги отричаме и избягваме. Често човек прехвърля свои усещания и емоции от миналото върху ситуации в настоящето, които нямат общо, най – малкото, зашото той вече не е онова малко беззащитно дете.Само съзнателната работа върху себе си, осмислянето, изплакването, обичта, поглеждането от друг ъгъл, превръщането на страданието в състрадание, могат да ни помогнат да се отворим отново за живота и другите. От друга страна, това, че у човек е блокирано някое здраво поведение, не означава, че потребностите му изчезват. Това, че си забраняваме нешо човешко, не означава, че то не действа в нас, напротив – действа и то по изкривен начин – каквито са именно ирационалните страхове. Да, ирационалните страхове вършат работа, иначе не биха съществували, през тях някои хора казват неща, които не смеят директно и открито, казват  - нямам доверие, казват имам нужда от грижа, внимание, казват – имам нужда от теб, от твоята близост, казват – не искам, не ми харесва, казват – имам потребност от време за себе си, казват – нуждая се от почивка, казват – виж ме, утвърди ме. Това в психологията се нарича вторична печалба.

Ирационалните страхове са видимата повърхност на дълбоката страдаща личност. Заеме ли се човек със себе си, с това да отвори и почисти раните, започне ли да говори честно и открито, да си позволи да бъде уязвим, да си позволи да бъде здраво агресивен, да започне да живее живота си така, както той го разбира и го прави щастлив, тогава и ще изчезнат ирационалните страхове, защото вече няма да има нужда от тях.